Далеч, далеч от какъвто и да е било град, някъде дълбоко в горите и полята не непозната за всички нормални хора земя се намираше една психиатрична клиника, наречена Heaven.
 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Основни партньори
Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 8, на Вто Мар 06, 2012 8:27 pm
Екип на форума
Sophia Julia
Top posters
Sophia.
 
Джулия
 
Сидни Колинс
 
Роуд
 
Алиса Файъруърк
 
Alistair.
 
Мелани Доун
 
Катрин Евънс
 
Riley Bennett
 
Дороти.
 

Share | 
 

 Стая за отдих (3)

Go down 
АвторСъобщение
Джулия
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 110
Join date : 23.02.2012

ПисанеЗаглавие: Стая за отдих (3)   Съб Фев 25, 2012 7:17 pm



Това можеше да е психятрична клиника,но всичко беше луксозно.
Е поне в новата част.Директорът,лекарите и медицинските сестри се грижеха доста добре за пациентите си.Или поне така се говорише.Тези думи бяха толкова омайни,а с малко намеса от кмета на града и директора хората се озоваха тук,но как....е това си е дълга история или не чак толкова.
Големи стаи,удобни дивани,масички,книги.Всичко беше толкова хубаво.Въобще не пбиличаше на болница,а повечето същества в нея се държха така сякаш бяха нормални...е до някъде.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Даниел Морган
Le директор на болницата
Le директор на болницата
avatar

Брой мнения : 2
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Стая за отдих (3)   Вто Мар 06, 2012 8:27 pm

Вечност.
Тази дума се въртеше в главата ми незнайно защо.Стоях в кабинета си намиращ се в Централното крило на клиниката и гледах стената.В ръката си държах химикалка,а на бюрото ми бяха разпръснати най-различни листове.Най-различни документи които трябваше да попълня.Беше толкова досадно.Минах няколко ей така.Знаех за какво става дума и просот теглих подписа си отгоре.Колкото повече обаче се подписвах толкова по-зле ми ставаше.
Изправих се и оставих химикалката върхо един от листовете.Отправих се към вратата и напуснах кабинета си като заключих естествено.Трябвше да се разтъпча.В всички случей предпочитах града,но надали там сега имаше жив или трезв човек.Пък и ако отида там какво ще постигна?Още пациенти за това място?Сякаш тези тук не ми бяха достатъчни!Някои бяха тооолкова досадни и отегчаващи.Дори не знам защо почнах този бизнес.Може би защото ми харесваше да си играя с хората.С тяхната психика и прочие.А тези които имаха развинтено въображение и поне веднъж в живота си са мислели,че са луди ми бяха любимите.
На лицето ми се появи самодоволна усмивка и аз тръгнах по коридорите.Подминавах стая след стая.Лекарите от нощтната смяна също обикаляха.Имаше няколко на рецепцията и няколко по етажите в стаи за персонала и нещо подобно...знаех каво обаче правеха в тези стаи.Взехаме примери от "Анатомията на Грей".Там нощтната смяна редовно правеше секс в тези стайчки когато нямха работа и искаха малко почивка.Извъртях очи с досада при тази мисъл.Продължих да вървя и накрая реших,че може би ак0 влезна в една от стаите за отдих,налея си по едно,погледма телевизия - не ,че не можех да правя това в кабинета си - ще ми е по-добре.Надали имаше някого по стаите точно сега.Бях се отправил точно към стая номер три.Не,че нещо,но там беше доста добре обзаведено,доста харесвах телевизора,а и три беше едно от любимите ми числа.Другпо пък беше шейсет и шест.
Отворих вратата и още с влизането си усетих,че тук има някого.Щом затворих вратата я видях - София МакКуин.Осемандесет годишна и психично болна естествено.Не веднъж бях говорил с тази блондинка,но пък и доста често - както и на всички тук - и внушавах какво ли не.Сякаш духовете идващи от изоставеното крило и подземията не са им достатъчни.
Зачудих се дали да я поздавя.Тя както и повечето тук бяха доста отнесени.Аз просто държах на етикета.Държх те да са мили един с друг,а не да се трепят.Все пак кой знае какво ще потрошът,а тази клиника не беше като другите - тук всичко беше луксозно и естествено много скъпо.Доста от нещата бях избирал лично.Доста харесвах нещата оито аз съм избирал.Незнайно защо.Понякога почвах да мисля,че зареди тези луди същества и аз откачах.Поклатих глава и се отправих към един шкаф.Извадих една бутилка и две чаши.Нямаше да пия само аз я!Момичето може и да беше психично болно,но щеше да получи малкооо водка.
Налях в двете чаши по равно количесто и седнах на дивана като и подадох едната чаша,а на лицето ми играеше самодоволна усмивка.Толкова много неща ми се искаше да и внуша,но пък не ми беше точно до това.Не и точно сега.Не и точно в тази секунда.
- Здравей София. - поздравих я накрая.Очите ми срещнаха сравнително отнесения поглед на блондинката.Това можеше да не е болница като всички други,но и тук лекаритедаваха лекарства на пациентите...Не знаех какви точно,но мисля,че имаше морфин.
Ха!
На практика доста от тях бяха дрогирани...май.И си им личеше,а плюс малко внушение ставше ужас...за тях.Доставяше ми удоволствие да ги гледам.Как някой върви по коридорите нощем с голяма усмивка на лице като чели е спечелил от тотото и изведнъж така сладко докато си се усмихва БАМ!Появява се някой призрък и му изкарва ангелите.
Човек щеше да каже,че това не е хубаво и бля,бля,но аз не бях на това мнение.Аз бях и доста НАД тези простосмъртни.Те бяха жалки ,ако трябваше да сме точни.Нито бяха толкова бързи колкото мен и нито толкова силни,а пък колко лесно можеше да ги манипулира човек направо не беше истина.
Вечност.
С тази глупост,с тези жалки твари май щях да се занимавам цяла вечност.Или пък не.Тази работа си имаше и плюсове и минуси,но повече бяха плюсовете.Аз имах пълна свобода,а и те ми доставяха удоволствие.Всякакво.Не можех да отрека,че някои от тези на които бях внушил,че са луди не са хубави.Хубави са и още как.София също беше доста хубава и мислех сега да се позабавлявам с нея.Нямаше какво да губя освен времето в което нямаше какво да правя.
Усмивката стана още по-самодоволна и аз отново отпих от водката си.Трябваше да си налея нещо друго...това в момента изглеждаше толкова пиянско,а и с тази чаша дето и предложих изглеждаше така сякаш исках да я напия,но мамка му за да я имам или за да я контролирам на мен не ми беше нужно да я напивам.Просто самата мисъл аз да я напия за да направя нещо с нея беше жалка!
Загледах се в очите на блондинката,а после се пресегнах и взех дистанцеоното от масичката.Почнах да сменям каналите.Мисля,че госпожица МакКуин нямаше да има нищо против,а и така се беше зазяпала в мен,че сигурно само аз съществувах с момента за нея.
Естествено.
Можех да призная и нещо за себе си - бях доста самовлюбен.Не можех да го отрека,но аз си бях доста хубавичък.Не мисля,че някой може да го отрече...Да се надяваме.Но това беше друга тема съвсем не засягаща това,че исках да си намеря нещо интересно по телевизията,а малкото момиченце - не много малко де - се беше зазяпало в мен.Накрая въздъхнах и натисках бутончето с число върхо него - шест.Това беше един от любимите ми канали защото даваха хубави филми.Сега бяха тръгнали да дават "Предизвестена смърт".
О да!
Харесвах страшните филми,но понякога се обиждах от това как са представени демоните,вампирите и всички подобни същества.Особено демоните.Те си нямаха ни най-малка представа за какво ставаше въпрос,но продължаваха да правят и правят филми...Жалко.Но пък хората вярваха на всичко което гледаха и четяха...още по-жалко!Това обаче си беше лично мое мнение.Не знам другите от моя вид и другите какво мислеха.Е за някои знаех.
Засмях се когато телефона извъня,а двете момичета се изплашиха.Боже...това беше съвсем началото,а вече ми ставаше смешно.Какво ли щеше да е щом стигнем до края?Добре,че пък не даваха пародията,че там беше още по-смешно.И да...смеех се на смъртта.На смъртта на тези жалки хора макар и напавена така само зареди един филм.Плашена се от подобна глупост...,но нямаше да е зле и аз да си направя една такава касета...след като умра - АКО умра - и тя да си се върти така.Можех да съм първо пулогол и като излезна ако е момче...да го убия,а ако е хубаво момиче...е ще си помисля.
Извъртях очи на собствените си мисли.Не беше истина до къде ме докарваше скуката.До там да си правя запис и да съм следващата Самара Морган.Но не..аз бях по-секси.Въпреки,че доста добре бяха направили момиченцето.Особено в част втора в кладенеца.Макар и там да си беше малко гнусно как се въргаля по стените на кладенеца и как се карети след Рейчъл.Май блондинката се казваше така.
Бях гледал филма няколко пъти,но още не бях запомнил имената...,а помнех доста имена.Кофти му работа.Но пък и кой се интересуваше от техние имена?Никой.Май само Самара и блондинката бяха важни.Името на "Сами" се помнеше лесно,а Блондинката си беше страхотен прякор.Детето и май беше Ейдриън или нещо такова,но не мисля...въобще не помня как се казваше това дете което се снима със Самара.А блондито как пък удави момичето докато беше в тялото на синът и...Имаше и още доста страшни филми които харесвах,но пък като за момент на филми нищо не ми хрумваше.Точно в момента когато някой те пита "Кой ти е любимия филм?" или "Коя ти е любимата песен?" .Това всичко ти изхвърча от главата и повечето хора казват "Много са." или "Не знам".
Тц,тц.
Избутах тези мисли някъде назад в съзнанието си и отместих поглед към психично болното си другарче.Не кое да е то,а София.Самодоволната усмивка играеше на лицето ми докато плъзгах поглед по нея.Тя беше наистина секси.Да си призная обаче не беше много болна...бях и внушавал някои неща преди,а пък и всеки нормален е от части луд.
Който не е луд не е нормален.
И аз бях откачалка,но не бях за тук.Пък и мястоот беше мое.И да исках нямаше да мога да се тикна в клиниката.А пък и не искам.Може да изглежда хубаво,но е достадно да пиеш хапчета по няколко пъти на ден и някакъв да ти бърка в мозъка и да те прави на луд.Пък и духовете обикалящи нощем..те и денем обикаляха,но това е отделен въпрос.
- Защо не си в стаята си? - попитах я. - О да!И как си?
Опитвах се да започна някакъв разговор,но с болните ми беше малко трудно.А с тези наистина болни или под доста хапчета още по-трудно.С призрък щеше да ми е по-лесно ,ако трябва да сме напълно честни.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia.
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 140
Join date : 22.02.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Стая за отдих (3)   Чет Мар 08, 2012 3:18 pm

София бавно и леко замаяно излезе за пореден път от кабинетите на докторите. Отново 'и бяха били инжекция с нещо, което се предполага, че ще може да помогне да се излекува състоянието 'и, което обаче не бе ясно на никой от докторите. Често повтаряха, че диагнозата на Софи не можело да се определи, което било много лошо, защото така не знаели как да излекуват девойката, но поне се опитваха. Работлив, мил и съвсем леко откачен персонал имаше тази лудница, което само радваше всички пациенти. Най - вече София. Обичаше да си говори с персонала, защото повечето не се опитваха да я разберат, ами просто 'и влизаха в положението, донякъде. Тя казваше някоя смешна история, те се смееха и разказваха и те. Софи се засмее, но сякаш от нищото започне да плаче и разкаже някоя ужасна история, персонала започне да плаче с нея и да разказва също ужасни истории и общо взето на русокосата 'и беше много приятно. Не знаеше дали персонала се държи така от съжаление и се опитваше да разбере София, която бе тук още от 13 годишна възраст. Или бе просто от факта, че и те може би се бяха побъркали. Често се случваше лудите тук да побъркат членове на персонала и само след няколко дни персонала ставаха пациенти на болницата, което беше страхотно. Или поне Ес така мислеше. Колкото повече, толкова по - добре някой 'и бе казал още като малка и от тогава с всяко случило се нещо Ес се убеждаваше, че този някой беше прав, дори и от време на време да се заключваше в стаята си сама или да ходеше в подземията сама. Да, през повечето време духовете 'и изкарваха ангелите, появявайки се от нищото, но на кого му пика? Всички тук бяха откачени и това, да ти пука бе най - малката им грижа.
Софи крачеше бавно по коридора, подпирайки се съвсем леко на стената до себе си. В последния момент се обърна към стая за отдих номер три и влезе. Нямаше никой, нищо ново. Всеки тук беше или по кабинетите на докторите, или в стаите си, по двора, в подземията и къде ли още не, но не и тук. Повечето от пациентите и докторите предпочитаха първите две стаи, защото им бяха по - близко отколкото стая за отдих номер три и много рядко тази стая бе посещавана. Като изключим Софи, още около 6 души и самият директор на болницата никой друг не идваше в тази стая. Тяхна загуба. Тук атмосферата беше много по - хубава, телевизора беше по - голям и с по - хубава картина, а диваните бяха просто прекрасни. За нейна изненада тя не бе сама в стаята. Имаше още две момичета, седнали на един от диваните. Русокосата се тресна на другия, облягайки се удобно на него.
Момичетата не спираха да се гледат, сякаш се опитваха да прочетът мислите на другата без да казват нищо, което се стори страхотно на Софи. Тя само ги загледа и се опита да прочете техните. В крайна сметка сама си измисли какво си говореха двете девойки, тъй като не можеше да чете мисли.
''Четеш ли ми мислите?'' - ''Какво повдигаш вежди, душа?'' - ''Ти пък защо ме гледаш по този начин? - ''Добре, сега въпроси ли ше си задаваме или ше четем мисли'' - ''Добре, спирам с въпросите. Давай, чети.'' - ''Какво да правя?'' - ''Ше четеш или не?'' - ''Ами ше кажа не, като гледам лицето ти.'' - ''Отчайваща си, нищо не може да се получи.''
- Отчайваща си. - каза следващото момиче и изпуфтя, размахвайки ръце.
- И аз това си помислиш! - развика се радостно другото момиче, като въобще не забелязваха как странно Софи ги гледаше.
- О, да. О, да. О, да. Аха. - започна да танцува едното момиче, махайки с ръце.
Беше толкова радостна, че едва ли можеше да бъде още по - щастлива. Софи обаче усещаше, че не само на нея 'и бяха дали нещо преди няколко минути. Съ-пациентките 'и също бяха на нещо. Виждаше се от километри.
Изведнъж започнаха да говорят много тихо и да шушукаха разни неща в ухото на съседната, сякаш се криеха от някой. Определено бе от духовете, витаещи в лудницата. Те бяха навсякъде, по всяко време и чуваха всичко. Съответно знаеха всичко за всеки, което бе малко зловещо, защото от време на време използваха наученото срещу някой. Това никога не завършваше добре.
София кръстоса крака и се вгледа в двете момичета пред нея. Опитваше се някак си да разбере за какво говореха, но за жалост не можеше да прочете този път мислите им или да прочете по устните им, защото те слагаха ръце пред тях, докато шептяха на другата. След около седем минути русокосата се отказа и се облегна на дивана. Унесе се в спомени за миналото, след това настоящето и какво можеше да се случи в бъдещето. Често обаче свършваше до изводите, че скоро няма да се отърве от тази клиника и, че всяка една секунда може да се окаже важна, имайки се напредвид къде се намираше, с кой беше тук и какво се правеше.
- Здравей София. - девойката чу познат глас и бавно обърна глава към дивана до нея.
Там седеше Даниел Морган, директорът на лудницата, подавайки 'и чаша. Русокосата по навик взе чашата и погледна в нея.
Вода. Сериозно ли?, помисли си девойката. Обърна поглед към чашата на Даниел и видя, че в неговата имаше алкохол. Да, а в нейната вода.. Да си признае беше 'и писнало от водата. Да имаше начин да пие хапчетата си с алкохол щеше да я направи най - щастливия човек в проклетата болница, но не. Трябваше вода.
Тогава Софи отново погледна към чашата си и видя, че не бе вода, а алкохол. Ето така се започваше всеки път. С малки халюцинации като тази, като с продължение на времето нещата ставаха все по - сериозни преминавайки транса и неудържимия гняв и се стигаше до гърч и по - лошо кома, от която девойката не се събуждаше с дни. Странното при комата бе, че на мониторите показваше, че вътрешно Софи крещеше от изгаряща болка, а когато погледнеха тя си бе напълно идеално. Още по - странното бе, че след като се събуди тя не помнеше абсолютно нищо. Много неща 'и се губеха от паметта и от време на време дори забравяше собственото си име.
Чак сега Софи осъзна, че се бе вгледала в Даниел. Но вместо да отклони поглед тя продължи да го гледа. Разни спомени се разиграка като от онези стари чернобяли филми без звук в съзнанието на София, докато тя го гледаше със сините си очи. Хубави и не чак толкова хубави спомени. Или всичко това бе една от нейните поредни халюцинации? Дали отново мозъкът 'и си правеше шеги с нея или тези неща наистина се бяха случили? София си нямаше и на представа. Имаше чувството, че не можеше да вярва дори на собствените си спомени, страхувайки се, че са поредните халюцинации, които щяха да я забъркат ве нещо не толкова хубаво.
Толкова сложен живот, толкова проклет свят.
- А трябва ли да съм там? - попита Софи.
Не разбираше едно - защо всеки, който минеше я питаше защо не бе в стаята си. Софи си мислеше, че болницата е затвора 'и, а се оказва, че собствената 'и стая бе затвора. Нима трябваше да е там всеки път? Да не би случайно да трябва да прекара времето си в стаята и да не излиза от нея?
- Аз съм... добре. - каза тя.
Как трябваше да се чувства един луд? С всички тези заболявания, стрес фактори и лекарства едва ли някой можеше да каже как наистина се чувства. За сега София беше добре. Или поне така си мислеше девойката.
- Ти как си, Даниел? - отвърна на въпроса му. - И какво правиш тук?

_________________

Ще ще ми паднеш ли,
днеска ще си ти,чакам те ще идваш ли?
Излизаш ли с мен или си приземен,
ти лакираш ме,но не съвсем.
Със мен ти си капитан,
без мен ще бъдеш сам,но пък царя на дивана.
До мен ти си супермен,
обаче в моя плен днеска тебе аз ще хвана.

Искам да съм с теб,да потъна в твойте очи,
близо си до мен
настръхвам като ме докоснеш ти,
когато ми шепнеш на мен ми се върти
и нещо в мен гори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heavenclinic.bulgarianforum.net
Даниел Морган
Le директор на болницата
Le директор на болницата
avatar

Брой мнения : 2
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Стая за отдих (3)   Пет Мар 09, 2012 6:14 pm

Извъртях очи. Като повечето тук момичето беше замислено и това я правише отчайваша...поне докато мислише.Иначе тя далеч не беше отчайваща.Помнех денят в който тя се пръкна тук.Беше още дете и при мисълта тук да има дете - не,че нямаше - пък и точно тя някак си ме учуди.На пръв поглед ми изглеждаше нормална ,но с времето разбрах,че не много нормална.Объркана му работа.
Въздъхнах и избутах мислите за онзи ден преди няколко години някъде в съзнанието си като отново отпих от чашата си и погледнах София.
Малката София.
Някои от пациентите бяха тук от толкова много време,че бяхме станали така да се каже близки.Знаеха кой съм аз,а и з знаех кои са те.Говорехме си,а те ми споделяха това което им е - поне някои - ,а аз не им споделях нищо от своя страна.София беше от тези пациенти които познавах от доста време.При постъпването си тя беше дете,а сега...сега беше почти жена.Вече беше на целите осемнадесет години.Доста време тя прекарваше край мен понеже персонала който тогава имах много не се занимаваше с деца и всички бързо си изгубиха мястото.Но не,че и аз много я наглеждах.Ако за гледнае се броеше това аз да гледам телевизия,да чета книга,да вися в интернет,а тя да стои и да ме гледа то тогва съм се справил страхотно с гледането.
Засмях се мислено на тези глупости които ми се въртяха в главата и погледнах към филма.Рейчъл - или блондинката - гледаше записа на Самара,а самодоволна усмивка се появи на устните ми.
- Какво искаш да гледме? - попитах я.Не ми беше проблем да отскоча до кабинета си и да сваля на някой диск някой филм...този който тя искаше.Ако тя знаеше някакви филми.Лично аз исках да разнообразим защото "Предизвестена смърт" я бях гледал стотици ако не и хиляди пъти,но пък ,ако тя искаше някоя сълзвила романтична драма щях да отида да си изкопая гроба в близкото гробище.Пътйом щях да си откъсна две лалета и щеше да е супер всичко.
Да,да..супер.Няма що!
Гледах я.Изведнъж в главата ми излезна една доста странна идея.Добре де въобще не беше странна за тези които ме познаваха.Самодоволната ми усмивка стана още по-голяма.Почнах да си измислям това което исках да и внуша.

Изправих се и се озовах до София.Избутах я леко назад,а ръката ми се плъзна по бедрото и като леко го стиснах.Хванах едната и ръка и я притиснах към издутината в панталоните си.Устните ми се озоваха върхо нейните,а езикът ми проникна в устата и като се заигра с нейния.Свободната си ръка плъзнах по тялото и.Първо по дясното и бедро,а после нагоре по корема и накрая до дясната и гърда като я стиснах и почнах да я мачках през дрехите.След около минута плъзнах ръката си под плъта,а стон се откъсна от устата на момичето.Усмивката появила се на лицето ми стана дяволски самодоволна.Леко разкрачих краката и като я докоснах там.Най-съкровенното и местенцче макар и през дрехите.Е за дълго не остана с дрехите си.Като с магия те вече бяха някъде другаде,но не и върхо нея.Клекнах и разкрачих още малко краката и.Когато устните ми докоснаха бедрото и тя потръпна,а когато докоснах тайното и местенце с езика си от устните и излезна стон.

Стоях на мястото си и гледах блондинката.Надявах се това което и внушавам да и харесва.На няколко пъти от устните и излезна стон,а ръцете и се мърдаха сякаш искаше да направи нещо с тях.Да ги плъзне по тялото си или нещо такова.Това хем ми харесвшае и хем ме караше да се смея.Това за милярден път докаваше колко лесно може да бъде манипулирано човешкото съзнание.Отпих от водката си наслаждавайки се на блондинката.
Прокашлях се леко за да я върна в реалността.Нямаше лошо да си мисли за мен,но пък защо да обръща толкова внимание на фантазите си с прекрасния мен като орегинала стоеше пред нея в цялата си прелест.
- София,София.Сякаш беше вчера денят в който ти беше малко момиченце... - изкорех със самодоволна усмивка.Нямах си и на идея защо въобще казах тези думи,но имах чувство,че трябва да кажа нещо зареди това мълчание което беше надвиснало.И все пак не знам защо точно тези думи...,но не можех да кажа "Хей блонди хареса ли ти това което ти внуших?" пък и ,ако добавех "Ако искаш може да го направиме и реалност.".И черешката на тортата щеше да е сложена.
Пфф!
И все пак ми се искаше да разбера какво мисли за това което и внуших.Но нямаше да задам въпроса си направо.Все пак не исках да се разбира,че аз внушавам на всички - или поне половината - неща тук.
- Какво толкова е отнело вниманието ти София?За какво толкова мислиш? - малко се чувствах като на среща на Анонимните алкохолици въпреки,че уж тя трябваше да се чувства така защото тя трябваше да сподели,а не аз.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Стая за отдих (3)   

Върнете се в началото Go down
 
Стая за отдих (3)
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Le clinic Heaven :: ˙·٠•● Психиатрична клиника Хевън :: ~ Централна част ~-
Идете на: