Герои на пациентите

- Спри!

Гласът му отекна в стените с ужасна акустика. Можех да чуя бързите му стъпки, дишането му, на метри от мен. Краката ми протестираха остро в агонията си, но не забавих темпото дори със секунда, не се обърнах и не отговорих на виковете му. Усещах сърцето си като топло, туптящо до пръсване телце в гръдния ми кош. Трахеята ми беше наранена и дишането ставаше все по-трудно и по-трудно. Веднъж само да стигнех до изхода...

„Бялото копеле” беше паркирано до тротоара, ключовете бяха в стартера. Малко рисковано да го оставя така, но се налагаше да рискувам, защото ако се забавех дори за миг, щяха да ми се случат много по-лоши неща от това да ми откраднат колата... Много по-лоши.

– Наворски, спри!

„Майната ти”, отвърнах му на ум. В следващия момент се чу страшен пукот и на сантиметри от ухото ми просвистя куршум. Инстинктивно наведох глава, но продължих да бягам, стиснала вазата под мишница. Мъжът изстреля още един куршум, който се заби в пода под краката ми. Колко самонадеяно от негова страна да тръгне след мен сам, без помощ... Не му ли беше станало ясно, че аз съм един фантом? Че не може да ме улови, не и в този живот?...

Изхвърчах от музея, едва не отнасяйки вратата със себе си, и рязко завих надясно. Чувах гласа на Хендрикс все по-близо и по-близо, което ме накара да ускоря бяг. Само не се спъвай, само не се спъвай... Мъжът отново стреля по мен, но куршумът се заби в ъгъла на сградата и май рикошира, защото се чу още един звук като забиващ се в стена куршум. Аз се метнах в колата, без да си правя труда на отварям вратата, и настъпих газта. Гумите изсвистяха пронизително и изстреляха „Бялото копеле” надолу по улицата.

Отново, досущ като неуловим фантом, потънах в мрака.


- Е, на колко я оценяваш? – попитах ниско, бързо.

Очите на Скайлар ме фиксираха със сериозност, способна да закотви кораб. Аз пък го гледах въпросително, очакваща да определи цифра за този артикул. След няколко дълги секунди мълчание, той вдигна вазата на нивото на очите си и внимателно я огледа.

- Китайски порцелан – констатира. – Съдейки по гравюрите – династия Мин, края на четиринайсети век. Което я прави на... петстотин-шестотин години. – свали вазата, която бях задигнала от музея, и ме погледна в очите. – Не искаш да го правиш, Алистър. Все още можеш да живееш нормално.

Приведох се напред, доближавайки лице до неговото.

- Аз съм никоя – казах ниско с тон, по твърд от пода под краката ми. Скай отклони поглед. – Нямам минало, нямам име, изобщо не знам коя съм. Как очакваш да мога да живея нормално?

Той не ми отговори. Нямаше и с какво. Защото аз действително нямах минало или поне не такова, което да си спомням. Първите петнайсет години от живота ми се губеха. Не си ги спомнях. Това огромно мастилен петно, капнало върху страницата на живота ми, беше моето проклятие. Преди пет години се бях събудила в една хотелска стая в долнопробен Чикагски хотел, без никаква представа как съм се озовала на това място... Но не това беше най-лошото.

Изобщо си нямах и представа коя, по дяволите, съм. Не можех да си спомня името си, миналото си, живота си, нищо, абсолютно нищо за себе си. Всеки път, когато се опитвах, сякаш потъвах в някакъв безкраен, необятен мрак и резултатът бе никакъв. Името, което сега притежавам, си го измислих сама, а приблизителната дата на раждане разбрах благодарение на един лекар... Да, правилно, нямах рожден ден, затова изчислявах приблизителната си възраст с всяко настъпване на новата година.

Жалка картинка.

Беше ужасно да съм в неведение за себе си. Макар че имаше няколко неща, за които разбрах впоследствие и които ме караха да се замисля какъв живот съм водела преди. Факти, като този, че владеех перфектно немски, испански, говорех малко френски и определено разбирах от латински; като този, че без усилие можех да поваля на земята десет пъти по-тежък от мен човек, посредством различни бойни техники, които междувременно владеех като рефлекси; като този, че имах обширни познания по психология и...

О, щях да забравя. Откакто се събудих през онзи октомври преди пет години, постоянно ме преследваше числото 53. Не знаех какво значеше то, но така бе обсебило ума ми, че не съм спала с дни, опитвайки се да разгадая значението му... Дори го имах татуирано на глезена си, което не ми помагаше особено.

- Не знам коя съм. Може да съм всеки. Може да съм убила човек, а дори да не подозирам... Нямам минало, нямам име, хипотетически не съществувам. Така че, - вдигнах рамене - нямам какво да губя.

... Бях абсолютно свободна.

„Где мой ребенок” изпищя за пореден път Алина. Онова чувство в гърдите й, че е направила нещо ужасно, я раздираше отвътре, карайки я да изразява нестабилното си психическо състояние с писъци и плач.
Усети силната мъжка ръка, обвиваща се около кръста й. Дръпна я назад и я накара да се удари в гърдите на собственика на същата тази ръка. Дланта закри очите й, за да не вижда ставащото. Не можеше да й позволи да преживява повече това. Не можеше да го върне, но не можеше и да продължава да я гледа така. Споровете й с полицията не вършеха никаква работа, а и самата полиция също не правеше нищо по въпроса. Пуснат за национално издирване, Лев Андреевич, дете на едва седем години, не бе намерено след месеци на търсене. Името му бе стигало почти до важността на издирваните световно застрашаващи човечеството убийци. Руските власти можеха да заключат, че за толкова малко дете, бе изключително изобретателен в бягството си. Но всъщност истината беше, че изобретателни бяха похитителите му. Достатъчно изобретателни и с достатъчно извратена цел, за да не потърсят никого за откуп... условия... връщане.
“Алина, недей, прелест, не тъжи по изгубеното. “, ако можеше и зависеше от Захари, щеше да продаде душата й на някой минаващ керван дяволи и да не усеща повече мъката й, която завладяваше самият него. Изкуствената маска по тъгата за загубата на Лев тежеше на ежедневието му и всъщност не му донасяше нищо добро и красиво. Натоварваше го, караше го дори за няколко момента да съжалява, че бе извършил подобно престъпление, но не и достатъчно, за да върне детето. Искаше го, щеше да го продаде и едва ли имаше чувство, което да накара съвестта му да се обади и да върне щастието на Алина Андреевич.

„Хайде дете! Качвай се в колата!”
Гласът изръмжа някъде над Лев и го накара да потрепери. Вратата на задната седалка се отвори пред него, подканваща го да се вмъкне вътре. Едно такова убежище би го скрило от големия лош свят. Светлата коса на момченцето бе разрошена и стърчеше във всички страни, а сините му очи оставаха безмълвни във всяко едно отношение. Не можеше да изрази себе си, болката си. Единственото, което успяваше да покаже бе безстрашието, смелостта на един Лесбърн, макар и непризнат. По нежното му личице си личаха следи от ударите на по- големи от бузата му, ръце. Бе изтърпял всеки един от тях без да издаде и писък;звук;стон. Единствено сълзите бяха издали болката му и тя не бе от ударите, а от начина, по който се случваше всичко. Нямаше я жената, която да му даде топлата, майчинска утеха. Мечтите бяха излетели от главата му, единствената останала бе, да живее в аквариум, зад четири стъкла, за да не може никой никога да го нарани, да го хване, да остане изолиран от всичко. Но... за жалост той не бе рибка, нито каквото и да е друго животно. Беше човек, хвърлен от съдбата в живот, който не е искал.
За един миг размисъл, в който не се чудеше дали да влезе в скъпото возило, а размишляваше над съществуването си, Лев заплати със силен удар в гърба, който го изпрати право вътре. В първия момент можеше да се закълне, че не го заболя, но малко след това се появи натрапчивото, гадно парене, знак, че кожата под раздърпаната му тениска се бе зачервила и сигурно агонизиращо желаеше да не й бъде посягано отново. Лицето му срещна кожената тапицерия на седалката, а пръстите му се свиха в юмруци. Захапа повдигналото се крайче на дрехата си, за да не извика. Нямаше да покаже нито за миг колко зле се чувстваше. Вратата зад него се хлопна шумно и колата потегли. Сърцето му заби бързо като на млада кошута, подплашена от изстрела на пушка.
„Добре дошъл, Лев Андреевич. Настани се удобно, пътуването ни ще бъде дълго и още по- дълго ще престоиш при мен” женски глас сепна момчето. Когато вдигна глава, погледа му се фокусира върху тъмния плат на нечия пола. Малко по- нагоре се намираше лъскав, кожен колан, а след това, дрехата завършваше със стегнат до болка корсет, който оформяше идеално женското тяло на Мария Нортън. Жена на средна възраст, по- запазена от очакваното, стояща зад толкова голяма корпорация, свързана с не особено легални дейности. „Харесваш ми. Толкова много приличаш на това, което исках за себе си. Сигурна съм, че ще си допаднеш с възпитателите. От теб ще стане нещо повече от мой роб.” Тънкия й, дълъг и блед пръст мина по очертанията на скулата му, очерта детските устни и се дръпна, преди Лев да я е захапал.


Русата му коса отдавна бе леко потъмняла и почти губеше цвят на русо. Отдавна вече не толкова къдрава, а всъщност напълно права, тя бе късо подстригана и зализана на страни. Лицето му, набраздено от чертите на безумието бе изкривено в изкуствена радост. Сякаш отдавна не бе използвал бръснача, брадата му бе набола, но този факт го правеше да изглежда по- зрял и улегнал, отколкото всъщност беше. Можеше да мине за 35 годишен, макар да бе доста под тази възраст. Деляха го около шест мъчителни години (беше убеден, че ще бъдат такива) от измислената. Сега се радваше на своите 29, които не личаха по нищо. Притежаваше тяло на бог, изваяно до последната плочка, ковано в годините на тренировки и мъчения, на които собствената му майка го бе подложила. Очите му гледаха право напред, сини като небето и поглед мътен като бурното, зимно море.
Тичаше с всичка сила към високата, масивна ограда с бодлива тел отгоре. Болката не го плашеше, нито височината й и евентуалния провал на брилянтния му план. Имаше няколко секунди да излезе извън територията на затворения комплекс преди да се усетят, че го няма. Тяхна си беше грешката! Щом не казваха къде е, щеше да я намери сам. Сам. Сам самичък. Малко преди да достигне оградата, Лев скочи високо и се задържа за периферията на горната циментова част. Набра се ловко и се изправи на крака. Обърна се за последно, за да запази всичкият този затвор в съзнанието си така, както трябваше да го помни- отделящ го от Мария, която този път бе изчезнала толкова внезапно, че всичко пораждаше съмнения в него, толкова големи, колкото не можеше да има мъж на неговата възраст. Прекрачи телта и се приземи от другата страна на оградата. Затича се с всички сили към свободата си и възможността да я намери, да бъде само само негова. Никога не променящата се Мария Нортън.


На кратко;;
Име: Роуд Рейвинг
Години: 35 годишна възраст според ЕГН
Диагноза: Синдром на Стокхолм; неконтролируем гняв
Лечебен престой: Неопределен период

-Това не съм аз, бъркате човека.- съвсем спокойно обяви мъжът, докато сядаше на една от пейките в парка на лечебното заведение.
Погледа му се заби настойчиво в жената, която се движеше толкова изнервящо бавно и плавно, че изведнъж му се прииска да я хване за ръката и да я дръпне изведнъж, сваляйки я напълно на земята. Ала се въздържа. Не му беше нужна поредната доза успокоителни, които да го приспят за дни напред или пък престой в онази бяла стая с меки стени, облечен в усмирителна риза. Именно затова се загледа в ръцете си и се опита да се отдаде на други мисли като например, колко много съжаляваше, че е избягал. Чак сега осъзнаваше колко благоприятно място беше Затвора на мис Нортън, колко много му даваше той и как бе сгрешил като избяга. Може би наистина е трябвало да послуша всички, че тя ще се върне и.. да, трябваше да я изчака. Сигурно в момента Мария Нортън се поболяваше от притеснение по изчезването му. Беше почти убеден, че е пратила някого да го търси и много скоро щяха да го върнат отново Там.
Едва осезаемото настаняване, до него, на младата дама го сепна и накара всички мисли от главата му да изхвърчат. Извърна се на една страна, за да може да я гледа право в очите. Знаеше как да разчита признаците на лъжа. Познаваше всеки един от тях, всяка подозрителна мимика и черта на лицето, която се променяше драстично при изричането на лъжа. Но с изненада установи, че жената не лъжеше. Това дори някак го подразни.
- Роуд Рейвинг. Това е новата ти самоличност. Ако искаш да останеш жив ще я приемеш и ще си мълчиш за всичко останало, Роуд.- изказа тезата си дамата и прокара пръсти през косата си.- Не ме интересува кой си бил, на колко си бил и миналото ти. От днес нататък си Роуд Рейвинг. Бъди послушен и никой няма да пострада.
Изправи се и с решителна крачка се отдалечи от Роуд, оставяйки го объркан, напълно несъзнаващ положението, в което бе поставен в момента.
Нов живот... нова самоличност... ново бъдеще.
//Лик: Jude Law

Одобрена си и добре дошла при нас.