Далеч, далеч от какъвто и да е било град, някъде дълбоко в горите и полята не непозната за всички нормални хора земя се намираше една психиатрична клиника, наречена Heaven.
 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Основни партньори
Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 8, на Вто Мар 06, 2012 8:27 pm
Екип на форума
Sophia Julia
Top posters
Sophia.
 
Джулия
 
Сидни Колинс
 
Роуд
 
Алиса Файъруърк
 
Alistair.
 
Мелани Доун
 
Катрин Евънс
 
Riley Bennett
 
Дороти.
 

Share | 
 

 Герои на пациентите

Go down 
АвторСъобщение
Sophia.
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 140
Join date : 22.02.2012

ПисанеЗаглавие: Герои на пациентите    Пет Фев 24, 2012 6:28 pm

Снимка + лика на човека, който използвате:

Име:

Прякор:

Години:

Диагноза:

Семейство:

Външен вид:

Характер:

История:

Допълнително:

_________________

Ще ще ми паднеш ли,
днеска ще си ти,чакам те ще идваш ли?
Излизаш ли с мен или си приземен,
ти лакираш ме,но не съвсем.
Със мен ти си капитан,
без мен ще бъдеш сам,но пък царя на дивана.
До мен ти си супермен,
обаче в моя плен днеска тебе аз ще хвана.

Искам да съм с теб,да потъна в твойте очи,
близо си до мен
настръхвам като ме докоснеш ти,
когато ми шепнеш на мен ми се върти
и нещо в мен гори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heavenclinic.bulgarianforum.net
Алиса Файъруърк
le пациент
le пациент
avatar

Брой мнения : 14
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Вто Мар 06, 2012 8:11 pm


Amanda Seyfried

Име: Алиса Съмърнайт Файъруърк

Прякор: Али, Лиса

Години: шестнадесет, родена е на 15.04.

Диагноза: Понякога изпада в нещо като транс и започва да се държи сякаш е в Страната на чудесата.

Семейство: Майка, на име Поли, която е чистачка, и баща - Андрю, който е бизнесмен и е отгледал Али

Външен вид: Имам руса коса, която стига до под раменете ми и много бързо расте, но аз често я подстригвам. Попринцип косата ми е чуплива и аз обичам да си я оставям така. Понякога я връзвам високо, но я предпочитам пусната, защото ми отива повече.
Очите ми са синьо-зелени, клонят към зелено. Подчертават русата ми коса. Винаги съм усмихната, дори когато ми е тъжно. Много рядко ми излизат лунички и когато стане, бързо изчезват. Кожата ми е бледа, като на човек, който не е виждал слънце, но честно да си призная, доста прекарвам навън. Имам слаба фигура, защото не се храня особено много, но и също защото ме карат да спортувам. Бива ме. Дрехи.. Не са особено красиви, предимно анцузи, за да ми е по-удобно. Предпочитам обувки с високи токчета, но много рядко ги нося..

Характер: Още от малка обичам да се смея на всичко. Татко често ми се сърдеше, че се шегувах с него, но аз не преставах.
Говоря си сама, което според мен е нормално, но всички около мен го мислят за непоносимо.. Лесно ранима съм и често плача за щяло и нещяло. Лесно се ядосвам и то за глупости, но препочитам да не го показвам много.
Обичам да пея и танцувам, но знам че не ме бива много. Направо никак Често се разсейвам и забравям важни неща, което е нищо пред това да започнеш да се държиш като на друга планета, при други хора.
Лесно намирам приятели и прекарвам времето си с тях, като успявам да го съчетая с лудостта. От скоро започнах да се държа съвсем малко по-нормално, което не ги плаши толкова много и все пак ме обичат такава.

История: Мама и татко са живеели в Англия, когато съм се родила. Живеели сме там около две години и после сме се преместили.. Не се знае къде, защото доста се местим, но е главно в Южна Америка.
Когато станах на четири години започнах да си говоря сама, което не е толкова странно за дете на тази възраст, но да разказвам на родителите си за пътешествия със зайци и лоша кралица почти всеки ден започнало да ги обезпокоява, затова от пет годишна всяка седмица съм на посещение при моята приятелка терапевт. Име може и да има, но не исках да го помня. Когато станах на дванадесет се предполагаше вече да не съм в това положение, но все още разказвах на мама за това, продължавах да си говоря сама и започнах да ходя.. не точно насън, будна бях, но все едно не бях у дома, започнах да си говоря с въпросните зайци, да ги следвам, на няколко пъти замалко съм щяла да умра, но някак си съм се спасявала. И оттогава вече търсим нормална "болница за душевно болни", настоява да я наричаме мама, но е просто лудница.

Допълнително:
Обичам шоколад.
Също обичам ледени близалки.
Пристрастена съм към плюшени зайци.
Мразя да ми казват Алиса от Страната на чудесата!!
Казвам се Алиса, просто така, не съм се прекръствала.
Искам да си имам домашен заек.
Мразя розово.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Alistair.

avatar

Брой мнения : 11
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Вто Мар 06, 2012 8:28 pm


[ Lèa Seydoux ]

- Спри!

Гласът му отекна в стените с ужасна акустика. Можех да чуя бързите му стъпки, дишането му, на метри от мен. Краката ми протестираха остро в агонията си, но не забавих темпото дори със секунда, не се обърнах и не отговорих на виковете му. Усещах сърцето си като топло, туптящо до пръсване телце в гръдния ми кош. Трахеята ми беше наранена и дишането ставаше все по-трудно и по-трудно. Веднъж само да стигнех до изхода...

„Бялото копеле” беше паркирано до тротоара, ключовете бяха в стартера. Малко рисковано да го оставя така, но се налагаше да рискувам, защото ако се забавех дори за миг, щяха да ми се случат много по-лоши неща от това да ми откраднат колата... Много по-лоши.

Наворски, спри!

Майната ти”, отвърнах му на ум. В следващия момент се чу страшен пукот и на сантиметри от ухото ми просвистя куршум. Инстинктивно наведох глава, но продължих да бягам, стиснала вазата под мишница. Мъжът изстреля още един куршум, който се заби в пода под краката ми. Колко самонадеяно от негова страна да тръгне след мен сам, без помощ... Не му ли беше станало ясно, че аз съм един фантом? Че не може да ме улови, не и в този живот?...

Изхвърчах от музея, едва не отнасяйки вратата със себе си, и рязко завих надясно. Чувах гласа на Хендрикс все по-близо и по-близо, което ме накара да ускоря бяг. Само не се спъвай, само не се спъвай... Мъжът отново стреля по мен, но куршумът се заби в ъгъла на сградата и май рикошира, защото се чу още един звук като забиващ се в стена куршум. Аз се метнах в колата, без да си правя труда на отварям вратата, и настъпих газта. Гумите изсвистяха пронизително и изстреляха „Бялото копеле” надолу по улицата.

Отново, досущ като неуловим фантом, потънах в мрака.

* * *

- Е, на колко я оценяваш? – попитах ниско, бързо.

Очите на Скайлар ме фиксираха със сериозност, способна да закотви кораб. Аз пък го гледах въпросително, очакваща да определи цифра за този артикул. След няколко дълги секунди мълчание, той вдигна вазата на нивото на очите си и внимателно я огледа.

- Китайски порцелан – констатира. – Съдейки по гравюрите – династия Мин, края на четиринайсети век. Което я прави на... петстотин-шестотин години. – свали вазата, която бях задигнала от музея, и ме погледна в очите. – Не искаш да го правиш, Алистър. Все още можеш да живееш нормално.

Приведох се напред, доближавайки лице до неговото.

- Аз съм никоя – казах ниско с тон, по твърд от пода под краката ми. Скай отклони поглед. – Нямам минало, нямам име, изобщо не знам коя съм. Как очакваш да мога да живея нормално?

Той не ми отговори. Нямаше и с какво. Защото аз действително нямах минало или поне не такова, което да си спомням. Първите петнайсет години от живота ми се губеха. Не си ги спомнях. Това огромно мастилен петно, капнало върху страницата на живота ми, беше моето проклятие. Преди пет години се бях събудила в една хотелска стая в долнопробен Чикагски хотел, без никаква представа как съм се озовала на това място... Но не това беше най-лошото.

Изобщо си нямах и представа коя, по дяволите, съм. Не можех да си спомня името си, миналото си, живота си, нищо, абсолютно нищо за себе си. Всеки път, когато се опитвах, сякаш потъвах в някакъв безкраен, необятен мрак и резултатът бе никакъв. Името, което сега притежавам, си го измислих сама, а приблизителната дата на раждане разбрах благодарение на един лекар... Да, правилно, нямах рожден ден, затова изчислявах приблизителната си възраст с всяко настъпване на новата година.

Жалка картинка.

Беше ужасно да съм в неведение за себе си. Макар че имаше няколко неща, за които разбрах впоследствие и които ме караха да се замисля какъв живот съм водела преди. Факти, като този, че владеех перфектно немски, испански, говорех малко френски и определено разбирах от латински; като този, че без усилие можех да поваля на земята десет пъти по-тежък от мен човек, посредством различни бойни техники, които междувременно владеех като рефлекси; като този, че имах обширни познания по психология и...

О, щях да забравя. Откакто се събудих през онзи октомври преди пет години, постоянно ме преследваше числото 53. Не знаех какво значеше то, но така бе обсебило ума ми, че не съм спала с дни, опитвайки се да разгадая значението му... Дори го имах татуирано на глезена си, което не ми помагаше особено.

- Не знам коя съм. Може да съм всеки. Може да съм убила човек, а дори да не подозирам... Нямам минало, нямам име, хипотетически не съществувам. Така че, - вдигнах рамене - нямам какво да губя.

... Бях абсолютно свободна.

*




- - - - - - ДОСИЕ - - - - - -

Име
Алистър Наворски.

Прякор
Али. 53.

Години
Около 19-20.

Диагноза
Шизоафективно разстройство, проявяващо се в два общи симптома - халюцинации (и делюзии) и редуване на еуфорични с депресивни периоди.

Семейство
Unknown.

Външен вид
Предполагам, сте чували за израза „ангел с дяволско сърце”. Това важи и при Алистър, с малки изменения. С дългата си руса коса, светлите си акварелно сини очи и детското си изражение, излъчващо доверие и детински мечти, прилича досущ на ангел, изпратен от Рая. Висока и слаба, със стройно тяло (резултат от начина й на живот), което и без да поддържа, си бе перфектно. Както я познавам, рядко може да бъде забелязана, облечена официално или по-консервативно. По принцип е с дежурните класически високи кецове, дънки, тениска с провокативен надпис и черно кожено яке, протъркало се по ръбовете на ръкавите. О, да – и задължително с някакви откачени слънчеви очила, независимо дали има слънце или не. Излъчването й на безпомощна и уязвима е само върха на айсберга и който се подведе по тази маска, скоро разбира, че се е излъгал жестоко.

Характер
Странна. Ексцентрична. Ако някой я нарече луда, откачена, няма да е много далеч от истината. Но, преди всичко, Алистър е боец. Горделивостта и инатът й не й позволяват да се отказва лесно и едва ли съществува каквато и да е висша сила, която може да застане на пътя й, щом си е навила на пръста да направи нещо. Обаче едно трябва да й се признае – винаги има план. Просто е невъзможно да бъде изненадана, но пък ако се случи невъзможното, започва да мисли в движение и са редки случаите, в които не се е измъквала от някоя каша. Притежава змийско търпение и плашещо хладнокръвие, дори в екстремни ситуации. Никога не се обижда, което понякога много дразни тези, които се опитват да я изкарат извън релси. Но има едно слабо място, чрез което с малко повече усилия успешно може да бъде манипулирана; и това е гордостта й. Само й кажи, че не може да направи нещо, дръпни се настрани и просто гледай. Понякога се случва да се ядоса и когато това стане, помита всичко по пътя си, дори и по принцип да не е такъв човек. Всъщност е крайно саркастична и цинична персона. Използва повече сарказъм, отколкото хумор, и след един разговор с нея, тотално може да преобърне представите ти за блондинките.

История
Unknown.

Допълнително
# Обсебена е от числото 53 и всяко негово споменаване неминуемо привлича вниманието й ;;
# Няма никакви документи за самоличност, освен нескопосаните опити да си направи фалшиви такива и една загадка, едно предизвикателство за лекарите да разберат миналото й, защото именно там се крие причината за заболяването й ;;
# Чувства се изгубена, безнадежден случай, обречена ;;
# Авантюрист, човек на предизвикателствата. Съвсем малко й трябва, леко сръчкване, за да направи някоя глупост ;;
# Понякога сякаш осъзнава, че е болна, а понякога не, въпреки че в по-честите случаи успешно различава халюцинациите от реалността ;;
# По принцип не е добра актриса, но стане ли напечено, започва да лъже много убедително ;;
# Възприема се като някакъв вид Терминатор и не си позволява да се разчувства или омеква, защото подсъзнателно приема това като опасно разкриване ;;
# Пада си хазартен тип и обожава да играе на покер ;;


Последната промяна е направена от Alistair. на Сря Мар 07, 2012 7:38 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Дороти.

avatar

Брой мнения : 4
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Вто Мар 06, 2012 8:41 pm



Дороти Джуд
17 години;;
Антисоциално личностово разстройство;;

- Не! Не, моля те! - пищеше тя, но мракът поглъщаше молбата ù. И въпреки че инстинктът за оцеляване продължаваше да я кара да тича, страхът така бе сковал сърцето и мозъка ù, че тя не можеше да устои на импулса да погледне назад и постоянно оплиташе краката си. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да се измъкне жива, че всичко е свършено и това я караше да пищи още по-силно. Сърцето ù бумтеше толкова силно, че тя не чуваше стъпките на похитителя си, който се бе приближил опасно близо. Тя усети, че нещо не е наред и изви главата си назад, но вече бе доловила аромата му; очите ù се разшириха и тя се спъна. Усети дъха му върху кожата си и стисна клепачи, раздирайки гърлото си с пронизителни писъци. “Шшт”, каза той нежно, “няма защо да се страхуваш”.

Алиша надникна измежду пръстите си и подскочи на стола, когато мъжът заби касапския нож в гърдите на жената и разпра корема ù.
- По дяволите, Дор, защо ме караш да гледам такива неща? - изхленчи тя и се сви на стола си. Беше висока, руса, първа в отбора по плуване и най-близкото до приятелка, с което Дороти можеше да се похвали. Често ù гостуваше, макар че тези престои се харесваха по-скоро на Алиша и Клариса, майката на Дороти, отколкото на самата нея.
- Наистина не бива да гледаш подобни неща, отвратително е. Чудя се как не са ти са се отразили на психиката досега - продължаваше да нарежда Алиша, по-скоро за да прикрие собствения си уплах, отколкото от загриженост.
Дороти пропускаше думите ù покрай ушите си, както винаги. Очите ù не се отделяха от екрана на компютъра, а в ръцете си държеше чаша с кола, която често допълваше, но точно сега се бе съсредоточила в дъвченето на сламката. Умът ù препускаше бясно и само малка част от него бе свързана с филма, който гледаха, но едновременно с това всички теми, за които мислеше, имаха нещо общо с него.
- За Бога, какво беше това? За какво трябваше да го прави? - развика се Алиша и едва не разля цялата кола по себе си.
Дороти обърна бавно главата си към нея и я погледна сериозно с шоколадовите си очи.
- Ако не ти харесва, можеш да направиш сандвичи.
Алиша я зяпна за секунда, но после явно си спомни с кого говори и колко често приятелката ù се изказваше по такъв начин, сякаш другите нямаха чувства и не можеха да се засегнат от подобни коментари.
- Ти сериозно ли?
Дороти, която отново се бе обърнала към компютъра, само кимна. Бурната ù, кестенява коса закриваше голяма част от лицето ù, но Алиша беше сигурна, че то е безизразно. Нямаше как да не забележи приликите с мъртвата жена, чието тяло полицаите разглеждаха в моргата - кожата на Дороти бе толкова бяла, че наистина приличаше на мъртвец, очите ù биха били красиви, ако не бяха вечно придружаващите ги тъмни сенки отдолу, а устните ù бяха бледи и рядко се разтягаха в усмивка.
- Не можеш просто да... - започна русата възмутено, но Дороти я прекъсна.
- Или си тръгни, знаеш къде е вратата - каза Дор рязко и другата долови породилия се гняв в гласа ù.
- Добре, както искаш.
Алиша грабва чантата и якето си, захвърлени небрежно върху леглото на другата, и излезе, затръшвайки вратата. Дороти си пое въздух и се пресегна да вземе чашата ù. А после, сякаш никой не е споделял компанията ù допреди няколко секунди, изсипа колата ù в своята чаша и отново засмука сламката.


- Защо трябва да ходя? - попита тя и продължи да разбърква корнфлейкса в купичката си, колкото да направи нещо с него, тъй като нямаше намерение да го яде. Носеше старата си тениска на Led Zeppelin, скриваща черните ù бикини и голяма част от голите ù крака. Клариса Джуд се суетеше наоколо, макар че и двете знаеха, че всъщност не прави нищо - тя нито готвеше, нито чистеше, винаги успяваше да намери някой, който да свърши всичко това за нея - срещу заплащане или не. Тя беше изискана жена, правеща всичко възможно да накара обществото да я обикне в момента, в който я види.
- Скъпа, обясних ти толкова много пъти. Майката на Трей е починала и ние трябва да уважим паметта ù.
Дороти повдигна едната си вежда и изви подигравателно крайчеца на устните си. Трей беше мъжът, с когото майка ù излизаше вече почти година, той беше само на 28 и Клариса не можеше да повярва на късмета си.
- Никога през живота си не съм я виждала. Сигурна съм, че не е огромна загуба за света, още повече за мен, така че мога да пропусна, нали?
- Дороти! - повиши тон майка ù и я изгледа гневно. - Забранявам ти да говориш по този начин. Трей го преживява много тежко и трябва да го подкрепим...
- Виж, Клариса, не ми пука как се чувства гаджето ти, не ми пука дали в ковчега ще е майка му, той или ти. Искам просто да изкарам остатъка от ваканцията без да ми се налага да те слушам или виждам...
Никоя от двете не разбра как се случи, но внезапно Клариса се бе озовала до дъщеря си и я зашлеви с цялата сила, на която е способна една разярена жена. Главата на Дороти се отметна назад, очите ù се напълниха със сълзи против волята ù и тя допря ръка до бузата си, където прясната червенина пареше. Прическата на Клариса се бе развалила и тя дишаше тежко, без да отделя поглед от дъщеря си, сякаш се страхуваше от нейната реакция. Дороти не отговори, но продължаваше да прокарва пръсти по мястото, а изразът в очите ù бе далечен и недостижим. Клариса приглади косата си и се наведе да вдигне лъжицата, която бе бутнала.
- До половин час искам да си готова - рече тя и излезе от кухнята.



    девет часа по-късно;



Трей вдигна бутилката и отпи внушителна глътка. Дороти се бе облегнала на стената и го наблюдаваше, скръстила ръце, в продължение на петнадесет минути, но той беше толкова пиян, че не долавяше присъствието ù. Накрая се приближи и седна до него.
- Може ли? - попита и кимна към бутилакта с уиски и той ù я подаде. Тя повтори движението му и остави течността да потече по гърлото ù. Все още бе облечена с черната рокля от погребението, а косата ù бе прихваната от едната страна с черна панделка. Беше ù студено, но тя сякаш искаше да се противопостави на тялото си, оставяйки роклята, която и без това не беше особено дълга, да се набере нагоре. Събу обувките си и ги изрита. Облегна се на рамото на Трей и взе цигарата, която си беше запалил, после я пъхна между устните си.
- Майка ти знае ли, че пушиш? - попита той.
- На кого му пука за нея? - отвърна тя, издухвайки дима през носа си. Усети как ръката му се заигра с ръба на роклята ù, после се плъзна по кожата ù и тя разтвори леко крака.
По-късно се събуди от виковете на майката си, която ги бе заварила голи на пода на трапезарията ù и не го прие никак лесно.


- Подпишете тук, г-жо Джуд - каза жената на регистрацията и ù подаде някакъв формуляр. Клариса небрежно сложи подписа си на указаното място и се обърна към Дороти, която я гледаше с подигравателна усмивка.
- Трябва да се лекуваш - изсъска Клариса. - Все още си непълнолетна и няма да излезеш от тук, докато докторите и аз не решим, че си нормална.
- Късмет с това - отвърна ù Дороти, взе чантите си от земята и тръгна след сестрата, която щеше да я заведе до стаята ù и да ù даде основни насоки за това как ще протече живота ù в санаториума оттук насетне.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia.
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 140
Join date : 22.02.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Вто Мар 06, 2012 9:02 pm

Одобрени сте, добре дошли, лудетини!

_________________

Ще ще ми паднеш ли,
днеска ще си ти,чакам те ще идваш ли?
Излизаш ли с мен или си приземен,
ти лакираш ме,но не съвсем.
Със мен ти си капитан,
без мен ще бъдеш сам,но пък царя на дивана.
До мен ти си супермен,
обаче в моя плен днеска тебе аз ще хвана.

Искам да съм с теб,да потъна в твойте очи,
близо си до мен
настръхвам като ме докоснеш ти,
когато ми шепнеш на мен ми се върти
и нещо в мен гори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heavenclinic.bulgarianforum.net
Роуд
le пациент
le пациент
avatar

Брой мнения : 27
Join date : 06.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Сря Мар 07, 2012 7:13 pm


„Где мой ребенок” изпищя за пореден път Алина. Онова чувство в гърдите й, че е направила нещо ужасно, я раздираше отвътре, карайки я да изразява нестабилното си психическо състояние с писъци и плач.
Усети силната мъжка ръка, обвиваща се около кръста й. Дръпна я назад и я накара да се удари в гърдите на собственика на същата тази ръка. Дланта закри очите й, за да не вижда ставащото. Не можеше да й позволи да преживява повече това. Не можеше да го върне, но не можеше и да продължава да я гледа така. Споровете й с полицията не вършеха никаква работа, а и самата полиция също не правеше нищо по въпроса. Пуснат за национално издирване, Лев Андреевич, дете на едва седем години, не бе намерено след месеци на търсене. Името му бе стигало почти до важността на издирваните световно застрашаващи човечеството убийци. Руските власти можеха да заключат, че за толкова малко дете, бе изключително изобретателен в бягството си. Но всъщност истината беше, че изобретателни бяха похитителите му. Достатъчно изобретателни и с достатъчно извратена цел, за да не потърсят никого за откуп... условия... връщане.
“Алина, недей, прелест, не тъжи по изгубеното. “, ако можеше и зависеше от Захари, щеше да продаде душата й на някой минаващ керван дяволи и да не усеща повече мъката й, която завладяваше самият него. Изкуствената маска по тъгата за загубата на Лев тежеше на ежедневието му и всъщност не му донасяше нищо добро и красиво. Натоварваше го, караше го дори за няколко момента да съжалява, че бе извършил подобно престъпление, но не и достатъчно, за да върне детето. Искаше го, щеше да го продаде и едва ли имаше чувство, което да накара съвестта му да се обади и да върне щастието на Алина Андреевич.

„Хайде дете! Качвай се в колата!”
Гласът изръмжа някъде над Лев и го накара да потрепери. Вратата на задната седалка се отвори пред него, подканваща го да се вмъкне вътре. Едно такова убежище би го скрило от големия лош свят. Светлата коса на момченцето бе разрошена и стърчеше във всички страни, а сините му очи оставаха безмълвни във всяко едно отношение. Не можеше да изрази себе си, болката си. Единственото, което успяваше да покаже бе безстрашието, смелостта на един Лесбърн, макар и непризнат. По нежното му личице си личаха следи от ударите на по- големи от бузата му, ръце. Бе изтърпял всеки един от тях без да издаде и писък;звук;стон. Единствено сълзите бяха издали болката му и тя не бе от ударите, а от начина, по който се случваше всичко. Нямаше я жената, която да му даде топлата, майчинска утеха. Мечтите бяха излетели от главата му, единствената останала бе, да живее в аквариум, зад четири стъкла, за да не може никой никога да го нарани, да го хване, да остане изолиран от всичко. Но... за жалост той не бе рибка, нито каквото и да е друго животно. Беше човек, хвърлен от съдбата в живот, който не е искал.
За един миг размисъл, в който не се чудеше дали да влезе в скъпото возило, а размишляваше над съществуването си, Лев заплати със силен удар в гърба, който го изпрати право вътре. В първия момент можеше да се закълне, че не го заболя, но малко след това се появи натрапчивото, гадно парене, знак, че кожата под раздърпаната му тениска се бе зачервила и сигурно агонизиращо желаеше да не й бъде посягано отново. Лицето му срещна кожената тапицерия на седалката, а пръстите му се свиха в юмруци. Захапа повдигналото се крайче на дрехата си, за да не извика. Нямаше да покаже нито за миг колко зле се чувстваше. Вратата зад него се хлопна шумно и колата потегли. Сърцето му заби бързо като на млада кошута, подплашена от изстрела на пушка.
„Добре дошъл, Лев Андреевич. Настани се удобно, пътуването ни ще бъде дълго и още по- дълго ще престоиш при мен” женски глас сепна момчето. Когато вдигна глава, погледа му се фокусира върху тъмния плат на нечия пола. Малко по- нагоре се намираше лъскав, кожен колан, а след това, дрехата завършваше със стегнат до болка корсет, който оформяше идеално женското тяло на Мария Нортън. Жена на средна възраст, по- запазена от очакваното, стояща зад толкова голяма корпорация, свързана с не особено легални дейности. „Харесваш ми. Толкова много приличаш на това, което исках за себе си. Сигурна съм, че ще си допаднеш с възпитателите. От теб ще стане нещо повече от мой роб.” Тънкия й, дълъг и блед пръст мина по очертанията на скулата му, очерта детските устни и се дръпна, преди Лев да я е захапал.


Русата му коса отдавна бе леко потъмняла и почти губеше цвят на русо. Отдавна вече не толкова къдрава, а всъщност напълно права, тя бе късо подстригана и зализана на страни. Лицето му, набраздено от чертите на безумието бе изкривено в изкуствена радост. Сякаш отдавна не бе използвал бръснача, брадата му бе набола, но този факт го правеше да изглежда по- зрял и улегнал, отколкото всъщност беше. Можеше да мине за 35 годишен, макар да бе доста под тази възраст. Деляха го около шест мъчителни години (беше убеден, че ще бъдат такива) от измислената. Сега се радваше на своите 29, които не личаха по нищо. Притежаваше тяло на бог, изваяно до последната плочка, ковано в годините на тренировки и мъчения, на които собствената му майка го бе подложила. Очите му гледаха право напред, сини като небето и поглед мътен като бурното, зимно море.
Тичаше с всичка сила към високата, масивна ограда с бодлива тел отгоре. Болката не го плашеше, нито височината й и евентуалния провал на брилянтния му план. Имаше няколко секунди да излезе извън територията на затворения комплекс преди да се усетят, че го няма. Тяхна си беше грешката! Щом не казваха къде е, щеше да я намери сам. Сам. Сам самичък. Малко преди да достигне оградата, Лев скочи високо и се задържа за периферията на горната циментова част. Набра се ловко и се изправи на крака. Обърна се за последно, за да запази всичкият този затвор в съзнанието си така, както трябваше да го помни- отделящ го от Мария, която този път бе изчезнала толкова внезапно, че всичко пораждаше съмнения в него, толкова големи, колкото не можеше да има мъж на неговата възраст. Прекрачи телта и се приземи от другата страна на оградата. Затича се с всички сили към свободата си и възможността да я намери, да бъде само само негова. Никога не променящата се Мария Нортън.


На кратко;;
Име: Роуд Рейвинг
Години: 35 годишна възраст според ЕГН
Диагноза: Синдром на Стокхолм; неконтролируем гняв
Лечебен престой: Неопределен период

-Това не съм аз, бъркате човека.- съвсем спокойно обяви мъжът, докато сядаше на една от пейките в парка на лечебното заведение.
Погледа му се заби настойчиво в жената, която се движеше толкова изнервящо бавно и плавно, че изведнъж му се прииска да я хване за ръката и да я дръпне изведнъж, сваляйки я напълно на земята. Ала се въздържа. Не му беше нужна поредната доза успокоителни, които да го приспят за дни напред или пък престой в онази бяла стая с меки стени, облечен в усмирителна риза. Именно затова се загледа в ръцете си и се опита да се отдаде на други мисли като например, колко много съжаляваше, че е избягал. Чак сега осъзнаваше колко благоприятно място беше Затвора на мис Нортън, колко много му даваше той и как бе сгрешил като избяга. Може би наистина е трябвало да послуша всички, че тя ще се върне и.. да, трябваше да я изчака. Сигурно в момента Мария Нортън се поболяваше от притеснение по изчезването му. Беше почти убеден, че е пратила някого да го търси и много скоро щяха да го върнат отново Там.
Едва осезаемото настаняване, до него, на младата дама го сепна и накара всички мисли от главата му да изхвърчат. Извърна се на една страна, за да може да я гледа право в очите. Знаеше как да разчита признаците на лъжа. Познаваше всеки един от тях, всяка подозрителна мимика и черта на лицето, която се променяше драстично при изричането на лъжа. Но с изненада установи, че жената не лъжеше. Това дори някак го подразни.
- Роуд Рейвинг. Това е новата ти самоличност. Ако искаш да останеш жив ще я приемеш и ще си мълчиш за всичко останало, Роуд.- изказа тезата си дамата и прокара пръсти през косата си.- Не ме интересува кой си бил, на колко си бил и миналото ти. От днес нататък си Роуд Рейвинг. Бъди послушен и никой няма да пострада.
Изправи се и с решителна крачка се отдалечи от Роуд, оставяйки го объркан, напълно несъзнаващ положението, в което бе поставен в момента.
Нов живот... нова самоличност... ново бъдеще.
//Лик: Jude Law


Последната промяна е направена от Роуд на Съб Мар 10, 2012 6:07 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia.
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 140
Join date : 22.02.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Сря Мар 07, 2012 7:30 pm

Одобрен си и добре дошъл.

_________________

Ще ще ми паднеш ли,
днеска ще си ти,чакам те ще идваш ли?
Излизаш ли с мен или си приземен,
ти лакираш ме,но не съвсем.
Със мен ти си капитан,
без мен ще бъдеш сам,но пък царя на дивана.
До мен ти си супермен,
обаче в моя плен днеска тебе аз ще хвана.

Искам да съм с теб,да потъна в твойте очи,
близо си до мен
настръхвам като ме докоснеш ти,
когато ми шепнеш на мен ми се върти
и нещо в мен гори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heavenclinic.bulgarianforum.net
Riley Bennett
le пациент
le пациент
avatar

Брой мнения : 4
Join date : 07.03.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Чет Мар 08, 2012 7:57 pm


Jessica Biel

"Секс, наркотици и рок енд ролл" - тази фраза ми беше позната до болка. Всъщност това бе животът ми преди да ме вкарат в "заведение за душевно болни", както го наричаха всички.

Тъкмо бяхме издали първият си албум, а вече всички ни смятаха за истински рок легенди и ни боготворяха. Давахме концерти, феновете ни се увеличаваха, а ние ставахме все по- богати и по- богати. В началото успявах да запазя баланса между живота на рок звезда и опитвах да живея като нормален човек, но с времето всичко започна да се променя, когато стигнахме върха, бяхме най- добрите в това, което правим и нямаше втори като нас. Тук започнаха и проблемите.
Останалите от групата започнаха да взимат наркотици, отначало уж нищо не сериозно, само за опит, както казват всички, но после опита стана ежедневие.
Аз успях да се откъсна от този живот навреме, или поне така си мислех. Отказах се от това да бъде рок легенда, когато видях, в какво може да се превърне човек, опитвайки от вкуса на славата.

И ето, тъкмо когато си мислех, че съм се отървала се случи нещо, което ме накара да тръгна по пътя на мизерията. След смъртта на баща ми, който обичах и който винаги ми е служел за пример изпаднах в депресия. Не можех да преживея случилото си, започнах да намирам утеха в пиенето, а после и в наркотиците. Спрях всичките си контакти със семейството ми, а дните ми минаваха в компанията на някоя бутилка уиски или водка, или някое бяло прахче, което ме караше да забравя. Всеки ден беше един и същ, всичко се повтаряше, а когато и парите ми свършиха отидох при майка ми. След като успях да я излъжа да ми даде пари си тръгнах без да и' благодаря, да кажа нещо.

Два часа по- късно се събудих в болницата. Не помнех нищо. Не знаех защо съм тук.
- Защо.. защо съм тук?- едвам промълвих на сестрата, която оправяше системите.
- Вие се събудихте, веднага ще извикам семейството ви. - но аз не исках да вика семейството ми, исках да ми обясни защо съм болницата.
- Не! Почакайте! Защо съм тук?- от някъде намерих сили и се повдигнах леко, усещайки силна болка по цялото тяло.
- Свръхдоза. - отвърна ми медицинската сестра и си тръгна.

След като се изчистих и ме изписаха от болницата спрях наркотиците. Но вече бе късно. Те достатъчно бяха увредили мозъка ми, че започнах да халюцинирам, изпадам в депресия, а в следващия миг започвах да скачам и да изпитвам щастие, породено.. породено от нищо. Бях луда.
- Кататонна шизофрения. Това е диагнозата, която поставихме на вашата дъщеря, госпожо Бенет. Трябва да я оставите за лечение. - каза докторът в бяла престилка.
Двайсет минути по- късно вече бях облечена в бялата униформа, заключена между четири бели стени.



Име:
Райли Бенет

Години:
23

Диагноза:
Кататонна шизофрения - пациентът е или неподвижен, без реакции към околния свят или обратното - психомоторно възбуден. Причинена от свръхдоза на алкохол, наркотици, преживени трагедии и т.н.

Семейство:

Майка- Лиза, сестра- Бруклин.

Външен вид:
Колкото луда, толкова и красива. Бенет има леко издължено лице, с ясно изразени черти. Малките и' пъстри очи са подчертани от дългите и' и прави вежди и дълги мигли. Зад плътните и' и дебели устни с розов цвят се крие искрящо бяла усмивка, която изпъква на лекия и' мургав тен. А когато се усмихне на двете и бузи се появят малки, сладки тръпчинки. Тъмната и' коса стига до раменете като в краищата си е леко начупена и винаги небрежно спусната. И въпреки красивите си черти, Бенет винаги е била разхвърляна и небрежна и преди да и' се наложи да сложи бялата униформа, винаги е поддържала имиджа си на бунтарка.

Характер:

Всички я описват по- много и различни начини- непринудена, ексцентрична, бунтарка, луда, самовлюбена, откачена и много други. Е, да и повечето от тях са верни. Всичко, което прави го прави от сърце и по- много естествен и непринуден начин, пълна е с налудничави идеи за живота и за това как да го живее, без да се подчинява на заповедите на другите и да спазва някакви правила и норми, напротив- бунтарството и' е в кръвта, прави всичко, което си науми, както само тя го може, без да се вслушва в другите. Винаги е сигурна в себе си и в това, което прави, затова някои я наричат самовлюбена, може да говори много за себе си и да се изтъква по какви ли не начини. Винаги има какво да каже, по какъвто и да е въпрос, много е откровена и винаги казва това, което мисли.. - Всичко това, докато не я накараха да облече бялата униформа. Сега в един момент е весела, изпаднала в еуфория предизвикана от обърканите и' мисли в главата, в следващия момент същите тези мисли могат да я докарат до пълна депресия и бездвиждност.

Допълнително:

- кара мотор, свири на китара и слуша рок;
- пуши, пие и винаги взима парите на другите, когато става въпрос за покер;
- освен поставената и' диагноза понякога започва да се изживява и като хипохондричка и да се оплаква от какви ли не възможни и невъзможни болести;
- правила е опити да избяга лудницата, но всичките безуспешни;
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia.
le admin
le admin
avatar

Брой мнения : 140
Join date : 22.02.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    Чет Мар 08, 2012 8:23 pm

Одобрена си и добре дошла при нас.

_________________

Ще ще ми паднеш ли,
днеска ще си ти,чакам те ще идваш ли?
Излизаш ли с мен или си приземен,
ти лакираш ме,но не съвсем.
Със мен ти си капитан,
без мен ще бъдеш сам,но пък царя на дивана.
До мен ти си супермен,
обаче в моя плен днеска тебе аз ще хвана.

Искам да съм с теб,да потъна в твойте очи,
близо си до мен
настръхвам като ме докоснеш ти,
когато ми шепнеш на мен ми се върти
и нещо в мен гори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://heavenclinic.bulgarianforum.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Герои на пациентите    

Върнете се в началото Go down
 
Герои на пациентите
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Le clinic Heaven :: ˙·٠•● Всичко за персонажите ви :: ~ Създаване на персонажи ~-
Идете на: