Герои на Админите и Модераторите

Hayley Williams

Име: истинско: Сидни Колинс
От фалшивите документи , в последствие и как я наричат в клиниката: Соня
Уилямс
Прякор: беглеца

Години: 18

Диагноза:амнезия, халюцинации , шизофрения ,

Семейство: -

Външен вид: Средна на ръст , някои могат да ме оприличат и като дребна. Нямам кой знае каква впечатляваща фигура, но пък съм чаровна. С червената си коса до раменете бях истинска сензация ,а на лицето ми често присъстваше усмивка. Пъстри очи вариращи от синьо , зелено до жълто , кафяво. Бледа кожа без несъвършенства. Обличам разнообразно като залагам най-вече на суичърите и дънките ...е , до колкото е възможно в клиника.

Характер:
Инатлива , непокорна...Може да се каже ,че съм и донякъде агресивна , при това много според персонала на клиниката. Наред с обичайните добродетели като приятелското ми настроение и позитивното гледане на света граничещо с черногледство на моменти, съм адски разпилян човек. Действам без да мисля в повечето случаи и често взимам прибързани решения. Природата ми е такава м, че съм съгласна с всякакви дивотии и заради това съм в такова положение.
На принципа добрата и лошата леля. Поведението ми към хората е такова каквото те заслужават – ако са добри с мен получават същото ,а ако са лоши – е чудовището излиза наяве. Говоря каквото мисля и когато искам мога да съм адски убедителна . Като си наумя нещо Бог да ти е на помощ ако нямаш добри аргументи да ме спреш...

История:

Шест месеца по-рано....

Въпреки заплашителните черни облаци и тътени откъм запад отворих вратата на кадилака и побягнах вземайки най-ценните неща със себе си. Без излишен багаж още по-малко в гориста местност като тази... Осъзнавах много добре какъв риск поемам. Повредата на колата не беше в плана и още по-малко черният джип по петите ми. Гората ми даваше нужното прикритие и ми спечелваше време , но бурята ме хвана в капана си. Едрите капки дъжд закапаха една след друга докато не се превърнаха в пороен дъжд. Дори и гъстите дървета не можеха да ги спрат. Земята омекна под краката ми окалвайки белите ми маратонки. От стегнатата опашка нямаше и следа. Само разхвърляни кичури полепнали плътно по лицето ми заради дъжда. Водната преграда затрудняваше видимостта ми, но не можех да си позволя лукса да спра. Дори когато започнаха светкавиците. Сякаш и те ме преследваха като онези мъже. Сърцето ми биеше лудо , дъхът ми бе накъса... ниските клони раздираха дрехите ми като eдин улови суичъра ми и в опит да се освободя платът се разкъса . Последвалата ругатня беше последната ми дума преди светлинният стълб да ме удари. Писъкът ми заглъхна ...толкова силно и разтърсващо електричество ,че изгубих съзнание както и усещането за съществуването на половината ми тяло. Строполих се на земята и светът потъна в мрак...
Мрак. Тишина. Болка.
Отворих очи.. не знаех къде съм , нито какво правя тук. Бях без спомени , без име. Нямах представа отколко време лежах на онази земя преди да стана водена от единственото нещо , което помнех – страх , паника , неистово желание да избягам , заради убеждение ,че някой ме преследва. Само това. Още нещо всяващо объркване в сегашното положение.
Небето над мен се разясняваше откривайки лилавеещи се късове. Навсякъде се носеше миризма на мокра пръст ,а от към дясно се чуваха чучури. С усилие раздвижих полу парализираните крайници и успях да се задържа на крака. В изправено положение джобовете ми тежаха. Намерих в тях повреден телефон и някакви документи. На личната карта беше изобразено момиче – аз , така го чувствах , - с име Соня Уилямс. Две думи изникнаха в съзнанието ми– първо и последно име , първи и последен спомен от този ден – Сидни Колинс. Това беше истинското ми име. От тук се породи поредният въпрос – защо има в джоба си карта с различно име. Объркана побягнах нанякъде следвайки инстинкта да не се задържам на мястото си. Така скитах до падането на нощта докато светлина от неизвестен източник не привлече погледа ми. Последвах я и открих огромна сграда сгушена между дърветата. За първи път откакто се събудих почувствах облекчение. Тропах на вратите й до момента , в който не ми отвориха. Последвалата размяна на реплики и случка промениха живота ми. Лекарят , с който разговарях беше учуден и притеснен едновременно. Разкъсаните ми дрехи и наранявания биха разтревожили всяко медицинско лице , но най-вече беше стреснат от белега на дясната ръка или по-точно белези. Бяха подобни на хиляди малки светкавици и започваха от рамото и завършваха в китката . От времето с лекаря разбрах три неща – първо бях ударена от светкавица , второ имах амнезия и трето - бях луда. Защо? За някакви си 30 минути с лекаря чувах звуци , виждах сенки , неща , които никой друг не виждаше и твърдях , че името ми е различно от това в документите. Спечелих си безплатен престой в клиниката доживот. Психиатрична клиника. Но те не можеха да ме държат насила, щях да избягам. Работех по въпроса.

Допълнително:
- огромна любов към музиката съпътствана с певчески умения
- говоря насън , понякога даже съм сумнамбул
- белязаната ми дясна ръка
- колие със сребърен ключ , което винаги нося, предполагам е страо семейно наследство ,затова й не позволявам никой да го доближава без мое разрешение.