Преди седмица в клинката...

Вървях по коридорите на клиниката както всеки друг ден през изминалите няколко месеца. Мразех стените покрай мен , плочките на които стъпвах , въпреки признавам всичко в болницата беше луксозно и имах лични предпочитания към някои от помещенията, но не беше дома, който и да е той...
Никой не разбираше ,че въпреки амнезията знаех името си. Мислеха ме за лудо агресивно същество с прекалено богато въображение предизвикващо халюцинации.
Ненавиждах лекарствата с дълги завъртени имена служещи за успокоение на мен и на другите пациенти. Понякога ми идваше да разбия стъкления шкаф и да счупя всички шишенца с подобни медикаменти.
Една от сестрите, които ме дрогирваха ми се усмихна , а аз се намръщих в отговор. Влязох в една от стаите за отдих и като се настаних най-удобно на дивана - облегнала се и с крака върху масичката. Загърнах по-добре светлият суичър и оправих дънките и сивата шапка Не ме интересуваше ,че кецовете ще изцапат масата. Извадих слушалките от джоба и си пуснах музика. Барабаните съпътствани от китари ме успокоиха малко и успяха поне за миг да ме пренесат в друг свят.Заклатих ритмично глава.

Шаляляля!
Вървях си по коридора на болницата и си тананиках неща от сорта на "ляляля" и "шаляля" и радко някоя наистина свяства песен със смислен текст.Просто вървях и от време на време правех по някоя друга танцова стъпка и някое завъртане.Някои от по-новите лекари ме гледаха учудено,но други не.Те бяха свикнали и на моето състояние и на състоянието на повечето в болницата.
Обичах да пея и да танцувам и да си тананикам несмислени нещица.Това го правех доста често.Дори в стаята си докато се обличах например си танцувах и си пеех.Не случайно бях и тук,но естествено не бях попаднала тук зареди пеенето и танцуването ми,а и трябваше да отбележа,че пеех доста добре,но това беше друга тема.
Днес се бях облякла с бяла тениска с надпис "Престанах да се боря с демоните си,вече сме от един отбор" и черни дънки и кецове.Хубавото на това място беше,че лекарските дрешки не бяха задължителни,а аз определено предпочитах моите си пред тези нощници дето откриваха задника ти.Не,че нямах хубав задник.Имах и то какъв...
Влезнах в стята си и поздравих двете пухкави зайчета които имах.Погалих първо едното ,а после другото и след това заплясках усмихнато с ръчички.След като пък се измих в банята си взех шоколада който беше на бюрото и го отворих.Излезнах от стаята вървейки към някоя от стаите за отдих,а по пътя си ядях шоколад.Една от любимите ми тениски беше с надпис "В живота не се иска да откриваш себе си.Иска се най-вече шоколад".
Влезнах в една от стаите за отдих където имаше някакво момичето.То клатеше глава като онея кукли дето ги има в доста магазини и най-често са с главите на президентите.И като ги удариш по главата те си я мърдат.Или като карша кола и си я оставиш там тя пак ще мърда.Наклоних глава на една страна и я огледах,а после се настаних на дивана срещо нея като си отчупих още едно блокче шоколад.Включих телевизора и пуснах канала за животни "Анимал Планет".Погледнах червенокоската - или беше оранжевокоска - и се усмихнах.Помахах и весело като някое пет годишно и зачаках отговор от нейна страна.Надявах се и тя да обича шоколад.

Пп:Не знам дали се познаваме все още хД

Песента звучаща в ушите ми беше страхотна. Представях си ,че бях в някой замък посред нощ. По стените бяха наредени факли и в сенките се спотайваха всякакви зли създания подобно и моят любимец. Той ме преследваше и... Усетих нечие присъствие. отворих очи и пред мен махаше като някое детенце една блондинка. Изгл;еждаше ми позната. Забелязах ,че е включила някой от научните канали и също тениската й е със забавен надпис. усмихнах й се в отговор и махнах едната слушалка.
- Здравей и на теб Блонди - казах шеговито. - Готина тениска
Махнах и другата слушалка и се настаних малко по-прилично - махнах краката от масичката.
Разкопчах суичъра си и го оставих така разкриващ частичен надпис от моята теничка - черна с човече с бели контури държащо табла с бисквитни. Надписът гласеше : Присъединете се към тъмната страна. Имаме бисквитки.".
- Какво гледаме - попитах завързвайки някакъв разговор. Надявах се това момиче да не е като някои от пациентите със сериозни проблеми. Не че бях против горките хора , но общуването беше трудно понякога.
Русокосата изглеждаше доста превъзбудена и имах чувството, че току що е видяла дъга от бонбони. Усмихнах й се за пореден път и прибрах слушалките в джоба на суичъра.

Доста ми хареса тениската на момичето.На лицето ми се появи голяма усмивка като на дете на сутринта на Коледа.Отчупих си пореднот облокче шоколад и го изядох.
- Искаш ли? - попитах бисквитката срещо мен. - Много сладка тениска,бисквитке.
Усмихнах и се.Надявах се да не се разсърди,че я бях нарекла "бисквитка" ,но тя беше сладка,а и тениската и също. - И гледаме...Анимал Планет.Нямам си и на идея какво точно дават.
Погледнах към телевизора.Даваха "Животни 101".Имаше същото и за котки и кучета,но това ми харесваше много.Незнайно защо.Тъкмо даваха за зайците.Оставих шоколада на масата и плеснах с ръце.
- Обичам зайчета!А ти? - обърнах се към бисквитка.Аз си бях като някое дете направо.Поне в по-голямата част от времето.Докато я гледах отчупих още едно плокче шоколад.Беше от новия Милка Лове.С бонбонки.Онзи пукащия също беше много хубав и ме караше да се смея като го чувах да пука. - Аз съм Джулия междодругото.

Изкисках се. Добре... бисквитка беше много по-добре , отколкото да ме наричат под друго име. Момичето веднага влиза в графата любими хора. Предложи ми шоколад, но отказах. По-късно щях да си взема.
- Не мерси Блонди - усмихнах се при радостта й. Стана ми забавно. Някои хора определено могат да те накарат да се усмихнеш , дори да не ги познаваш. Погледнах към канала. Животни.Хм.. зайчета. Пухкави малки създания , които можеш да гушкаш до припадък . Особено тези по-малките.
- О да , обичам зайчета - зачудих се дали някога съм имала заек. Вероятно е бил на някой мой дядо и аз съм ги хранела. Или поне така се надявам да е било така. Честно казано не хранех много надежди ,че съм била щастлив и праведен човек. Щом съм била в гората при инцидента и съм бягала , то това е повече от показателно.Момичето се представи.
- Приятно ми е да се запознаем Джули , аз съм Сидни - лека усмивка от моя страна. Подадох й ръка да се здрависаме и после пак се облегнах на дивана , но този път по старият начин преди да се пови момичето - с цялото си нахалство с краката върху масата.
- Е изглежда много обичаш шоколад - подметнах и придърпах надигналият се ръкав на суичъра, за да закрия белезите. - За какво си тук?
Дали са я затворили защото вътрешно се чувства като малко дете. най-вероятно. Хората обичат да се заяждат с всичко.

Повдигнах рамене.Идването ми тук беше сложна работа.
- Ами...тук съм почти от както се помня.Тоест от както съм на четиринадесет.Хъм...пинципно не обичам да разказвам тази история,но... - замъллчах и погледнах бисквитка отново. - Като бях на седем родителите ми умряха,а като станах на тринадесет убиха брат ми.След това бях тикната в сиропиталище където обаче вечер сякаш чувах родителите и брат ми.И така бях споделила с едн психолог или психятър не знам кое от двете.Не ги различавам много,но това е отделна тема.Та споделих това и така той реши д ме ъъ лекува,но пък после почнах да санувам странни неща и на получавам нещо като видения или халюцинаци.Нямам си и на идея.После пък реших,че пристрастяването ми пък шоколада и животните и от време на време да снимам е нещо лошо.И по още хиляда несъществуващи и същестуващи причини ме тикнаха тук.
Измрънках всичко това и си отчупих още едно блокче шоколад.Надявах се Бисквитка да не се отчая от мен,но аз си бях такава.Дрънках много.Но пък и тази история не беше от хубавите.Лудите всъшност имаха ли хубави истори.
- Ами ти?

Пп:Забих ;х

- Един заек. Два заека. Три заека. Ох, не става така. - нацупих се като малко дете и прегърнах по-силно горкото животинче, което за негово нещастие беше само мое. Жената, която се грижеше за мен тези дни въздъхна и излезе навън, като ме остави да се оправям сама. Това значеше, че с Господин Заек излизаме на среднощтна разходка.
Навлякох каквото намерих из стаята, така де, каквото видях първо. Дори не се погледнах в напуканото огледало на излизане. Малкото животинче скачаше пред мен щастливо, защото обичаше да го прави.. предполагам. И ето, пак се пренесох в Страната на чудесата и заприпках весело след Белия Заек. Тичахме покрай карти, бели и черни, минахме покрай градината с розите, мисля, че бяха белите рози и стигнахме до портата на двореца на злата кралица.
После отново бях в моя свят. С Господин Заек бяхме пред вратата на някаква стая. Прегърнах го и я отворих. Вътре две момичета гледаха още зайци. Нещо в мен прищрака и без да се представям или нещо такова просто изкрещях като истеричка:
- Още зайци! - и се метнах към телевизора.
За щастие, не го счупих. За нещастие, май си навехнах ръката, защото когато опитах да вдигна животинчето си, изпищях. Добре, ще се оправя.
- Не викайте онези лекари, моля ви! - започнах да говоря и да им се моля. Сигурно в момента се чувстваха в перфектно състояние до мен, защото аз бях наистина много луда, но може би щяхме да се разберем някак. - Обичам зайци.. Казвам се Алиса и обичам зайци. - отново звучах лудо, но това си бях аз, малката луда Али.

Въздъхнах. Нейната не беше лесна.
- Сигурно е било ужасно - нямаше как д ане забележа споменаването на странните звуци и провидения. Честно казано и аз виждах такива неща. Може да сме от един свят и най-вероятно е така щом сме тук. Несъществуващите причини ми направиха силно впечатление. От известно време чувствах ,че нещо не е наред с тази клиника . Въпросът беше защо на някой му е притрябвало шайка с психични отклонения дори да са нищожни? Тук имаше някакъв план и щях да разбера на всяка цена. Отърсих се от мисли осъзнавайки ,че тя ме пита за моята история.
- Е - казах. - аз съм по-особен случай. Всъщност няма никакви проблеми освен ,че се събудих в гората наблизо без никакви спомени след като ме удари мълния.Имах някакви документи в себе си с името Соня , но знаех ,че се казвам Сидни. Според лекаря , с който говорих търсейки помощ съм луда, шизофреничка. Още повече че постоянно чувам звуци и ми се виждат някакви неща наоколо.
Повдигнах рамене. Историята на моят живот. Колко оптимистично. Приведох се напред по-близо до нея.
- Всъщност смятам ,че... - щях да споделя подозренията си , въпреки че я познавах наскоро. Тя заслужаваше да научи както всички тук. учи не успях заради момичето което влезе с гръм и трясък в стаята. Още една колежка викаща за зайци. Боже всички бяха луди по зайци. като се замисля и аз спадах към тази категория.
- Хей успокой се никой няма да вика никого - изправих се от мястото и отидох до момичето. Не правех резки движения ,з а да не се изплаши. Знаех какво е да те тъпчат с лекарства и на никого не го пожелавах. Все едно ти промиват мозъка и те дрогирват.
- Аз съм Сидни - представих й се. - идвам с мир.

Докато слушах Бисквитка на най-интересната част в стаята влетя момиче което прегърна телевизора,а после се замоли да не викаме лекари.Бисквитка почна да я успокоява и заяви,че идва с мир.Аз от своя страна наклоних глава на една страна и после кимнах ентосиазирано.
- Да.Ние идваме с мир.Аз съм Джулия. - представих се.До момичето имаше малко същество което беше явно стресирано и се обърна на ляво,а аз бързо клекнах и го хванах.Притиснах го до себе си,а очичите ми светеха от щастие. - Зайче!Аз имам две!
Хванах животинката с една ръка,а с другата показах с пръстчета "две" като някое малко детенце което показваше на колко е годинки.
Леко раздруснах зайчето като го въртях наляво,надясно докато беше притиснато към гърдите ми.Беше толкова малко и сладко.Толкова много обичай зайчета и всякакви животинки,че направо бях луда по тях.Всъшност аз си бях луда.Щом съм тук.
- Как се казва?А ти как се казваш?Ама имаш име нали? - погледнах момичето все още с озарени очички в които сякаш светеа звездички. - Обичаш ли шоколад?А искаш ли?

Започнах да се смея като още по-луд човек.
- Звучиш като извънземните в анимациите. - ухилих се и затърсих животинката ми. Е, той си прекарваше като на влакче на ужасите в ръцете на момиче, което се представи за Джулия. Тя попита няколко въпроса, които започнах да броя на пръсти и после свивах всеки, след отговор.
- Казвам се Алиса, споменах го някъде.. Това е Господин Заек. Обичам шоколад, предполагам. - казах смутено и погледнах, че държи опаковка от Милка. Въздържах се да й я отнема и просто отвърнах на последния въпрос. - Само малко. - и изтръгнах Господин Заек от ръцете й.
Притиснах го към себе си и седнах на земята пред телевизора. Загледах се в другите като него. Не, той беше най-сладкото, пухкаво, мъничко животинче на света. Не че бях виждала много други..
- Знаете ли, аз попадам в други светове. - започнах да говоря все едно на някой, с когото се познаваме от години. - Казвам се Алиса и попадам в Страната на чудесата. Там е хубаво, има зайци. Има и ходещи карти, които знаят името ми. Казвам се Алиса и си говоря с тези карти понякога. - полудявах все повече и повече. Нямам представа защо повтарях името си.. - Има и зла кралица, която живее в каменен замък. Преди да дойда тук попаднах там. Върнах се точно, когато бях пред портата й. И връхлетях тук.. Казвам се Алиса, споменах ли го вече? - попитах и се обърнах към тях, а те ме гледаха втрещено.

- Добрееее , спомена го вече няколко пъти - насилих се да се усмихна, но се получи нещо много изкуствено. Ето това беше човек със сериозни проблеми.
- Та този заек , той ли те заведе в онази страна - седнах до нея завързвайки някакъв разговор. Единственият начин да говориш с хора витаещи в облаците и ти да витаеш с тях.
Джули изглеждаше не по -малко объркана от мен. Това се очертаваше доста интересна среща. От някъде чух някакъв странен звук на подобаваш смях. Изправих се рязко заставаща в позиция все едно току що са ме предизвикали на нинджа двубой. Смехът беше придружен от сянка , мисля ,че на жена.
- Виждате ли я - прошепнах подобно на някоя тайна мисия.порследих с поглед сянката и тръгнах да я гоня до вратата , но там изчезна. - По дяволите.
Намръщена се обърнах към другите и седнах на мястото си. те ме гледаха странно.
- Какво? - попитах и чак тогава се сетих. Закрих с ръка лицето си отчаяно. Колкото и д ане ми се нравеше май доктора имаше право,че нещо не е наред с мен. Въздъхнах и завих ръкавите на откопчаният си суичър съвсем забравяйки ,че те ще ме питат за малките белези. Това беше някакъв стра навик и бях адски любопитна да разбера откъде е тръгнало това бунтарство в мен. Исках да знам корените си , но глупавата амнезия а и страха от това,че съм извършила нещо нередно.