"Тунелчето" към гората

Тайнственото тунелче беше скрито зад едни храсти в края на двора на болницата.
То водеше към една от частите на гората намираща се в околията.Мястото около "тайнствената врата" и извън него беше красиво и някак си магическо и вълшебно,но малцина знаеха за него.

Толкова голяма скука бе залегнала в мен, че просто не бе истина. Така не се бях отчайвал от скучното си ежедневие от около четири века, което направо ме учудваше. Винаги имах нещо за правене, занимавах се дори и с глупости, за да не скучая, но този път и това не стана. Не можех да гледам телевизия, беше ми прекалено тъпо, писна ми от попълване на документи и ходете по напълно безполезни партита, организирани от жителите на града които искаха само да се подмажат на кмета си, изнасяйки толкова ''трогателни'' речи за мен, че направо ми идеше да взема един дървен кол и сам да си го забуча в сърцето. Не се шегувам, говоря ви съвсем сериозно. Просто това ми изглеждаше като единствения изход от проклетата скука, залегнала в мен. Имах чувството, че ако аз не си забучех кола то тогава скуката щеше да ме убие по най - мъчителния начин. Това не беше опция обаче. Живял съм и съм преживял прекалено много, за да бъда убит от скуката. Казвано ми е, че не трябва да я подценявам, но пък никога не съм слушал това, което ми се казва. И защо? Все едно си нямах глава на раменете, че да слушам и да се подчинявам на някой друг. Това само някой луд можеше да го направи.
Луд. Да! Това беше отговора. Откога не бях посещавал клиника Хевън и сега мисля, че беше идеалното време да помъча няколко клети и откачени душици. Даниел нямаше да има нищо против. Самият той ги побъркваше и мъчеше много повече. Бяхме дружки от много, прекалено много години и знаех, че даже щеше да се зарадва на посещението ми. Спомням ми още онези дни, когато работехме като отбор и заедно побъркваме все повече и повече иначе нормалните и съвсем леко откачени пациенти, но да не се отнасям много назад във времето. Всъщност това беше преди няколко седмици, но какво пък.
Стигнах най - накрая до клиниката и външните порти се отвориха пред мен. Бавно и самоуверено започнах да ходя към главния вход на клиниката, а пациентите и докторите, които се разхождаха наоколо обръщаха погледи към мен. Кметът на града отново посещаваше лудницата, принадлежаща на стар приятел. Колко удобно само.
Започнах да се изкачвам по едни стълби, след това минах няколко коридора и стигнах до кабинета на Даниел, който обаче не беше там, Къде се бе дянал дози демон? О, май се досещам. Отново при някоя пациентка, как иначе. Е, след малко нямаше да е единствения, който щеше да се забавлява.
Ослушах се внимателно, изолирайки всеки един шум, опитвайки се да намеря само един, единствен. Както и предполагах Дани беше със София. Може би тя бе фаворитката му, защото нея използваше най - много, но той си решаваше. Аз обаче започнах да ходя към двора, опитвайки се да си намеря някакво занимание, за да не може да ме хване отново скуката.
Озовах се за секунди до тинела, който водеше към гората. Само че не бях сам. Имаше още някой тук, можех да го усетя. Заоглеждах се по - внимателно и пред погледа ми застанаха рудите коси и стройната фигура на Джулия. Подсмихнах се и за секунди се озовах точно зад нея.
- Здравей, Джулия. - казах аз, а момичето се стрясна, което предизвика смях от моя страна.

Нямаше какво да правя в клиниката и реших да се поразходя.На вън беше доста по-приятно.Беше паднала нощта и беше доста хубаво според мен.Небето беше ясно и голямата кръгла луна и многобройните звездички се виждаха ясно.Още със самото излизане погледнах към небето и се усмихнах като малко дете на стая с бонбони.Но всъшност не мисля,че само малките деца биха се усмихнали на стая пълна с бонбони и сладки нещица.
Вървях из двора отправила се към единия му край.Там където имаше повече растителност.Усмивката ми беше широка като на някой наркоман който тукощо си е взел дозата.Стигнах и доста бързо желаното от мен място и се шмугнах между листата на храстите като предварително се огледах да няма някого на около.За това място бях научила преди три години.Беше тунелче което водеше към гората до Хевън.Малко от хората тук знаеха за него.Не исках и много от тях да разберът.Повечето стояха на страна от това място.Сякаш растенията щяха да ги изядът.
Пристъпих напред и тръгнах по тунелчето.То не беше много дълго,но не беше и късичко.Гадното беше,че нямаше светлина.Затова и предварително си бях взема свещ и запалка за да си осветя пътя.Запалих свеща и тръгнах по пътя към другия край на тунела.Светлината от свеща която носех не беше голяма,но ми беше достатъчна.А не след дълго видях и лилавите изкрящи листенца.Усмивката ми стана още по-голямата когато видях изхода и излезнах от тунела.
Завъртях се и разперих ръце,а след това вдигнах глава нагоре.Завъртях се още няколко пъти с затоврени очи,а на последния път ги отворих и погледнах звездите намиращи се на небето.Мястото тук беше вълшебно и прекрасно и винаги ме успокояваше.Този път обаче имаше нещо различно в това място.
- Здравей,Джулия. - чух глас зад себе си и едва ли не подскочих от страх,а това предизвика смях в мъжът зад мен.По тялото ми пробягаха ледени тръпки и бавно се обърнах.Срещнах се лице в лице с кмета на градът.Той беше доста добър приятел с директора на болницата.От устата ми излезна въздишка на успокоение.Не мисля,че този тип щеше да ми направи нещо,но нищо не се знае...надявах се просто да не реши да ме убие защото преди смъртта си исках да хапна поне малко шоколад.
Усмихнах се лекичко на Джонатан.Подуха лек ветрец и аз обвих ръце около тялото си.Бях си облякла черна тениска с надпис Национално дружество по сарказма:Притрябвала ни е вашата помощ" и черни дънки и черни кецове.Косата ми беше пусната и се развя от вятъра.
- Здравей. - поздравих го.Бях говорила на няколко път с Джонатан ,но до колкото помня всички тези пъти на няшия разговор е бил свидетел Даниел.Не,че той щеше да меи зяде с думи.Нали?
Тръснах глава при тези глупости и се насилих да се усмихна още малко.Ако бях останала за даването на хапчетата сега усмивката нямаше да слиза от лицето ми,но аз затова дойдох и тук.Не исках онези "бонбонки".Исках шоколад!

Бях забравил колко много това момиче обичаше шоколада. Направо го боготвореше. Съмнявах се, че можеше да оцелее дори и ден без шоколад. Само за това мислеше. За това и от преме на време за най - различни животни като зайци, котки и какво ли още не. Но какво друго можеш да очакваш от пациент на лудница? Много пъти се бяхме засичали. Пъти, за които тя не си спомняше, защото почти винаги съм изтривал спомените 'и. Някой неща не трябваха да се знаят. По - добре щеше да е ако си останеха в тайна и никой, освен мен разбира се, не знаеше за тях. Едва ли щеше да им стане много приятно ако им кажеш какво бе ставало. Всички онези неща, които съм я карала да прави и неща, които съм 'и внушавал. Хмм, добрите стари времена (от които всъщност са минали най - много седем дни, а това си бе доста. Както за мен така и за Даниел, но съм убеден, че той вече се бе заел по въпроса).
- Искаш ли да те почерпя шоколад? - попитах я аз.
Засмях се на радостната физиономия, която направи Джулия. С шоколад се получаваше всичко, това от личен опит го знам. Пък и беше прекрасен десерт, на който почти никой не можеше да откаже. Аз честно ви казвам не можех. Аз, Джонатан Дарк, който можеше да устои на почти всичко.
- Но първо да се поразходим из тунелчето. - усмихнах се на момичето срещу мен, което беше толкова запленено от мисълта, че ще яде шоколад, че се съгласи на секундата.
Хванах я през кръста и заедно тръгнахме да се разхождаме наоколо.
- Как са нещата в клиниката? - попитах аз. - Слушаш ли или си непослушна? - подсмихнах се.

пп Знаеш, че нямам никаква муза, нали? :хх

Когато чух тази вълшебна думичка "шоколад" очичките ми светнаха.Усмихнах се и кимнах ентосиазирано.Джонатан се засмя и ме дръпна към себе си като обви ръка около ръста ми след което двамата тръгнахме по тунелчето.Обратно към клиниката.И като стана дума за клиниката той ми зададе два въпроса.Засмях се.
- Ами...всичко там е...наред.Запознах се с едно момиче Алиса и с друго момиче Сидни...да така се казваха.Алиса обича зайци и е луд,а Сидни е удряна от гръмотевица или беше мълния...,но пък за мен знаеш,че съм лошото момиче в ангелски облик. - смигнах му и се отдалечих от него като се завъртях.Понякога се държах като дете,а понякога си говорех като нормален човек на моите години....Бях луда.Не случайно бях и в Хевън зареди това.
- Ами ти как си?Как е в градът? - попитах го като спрях да се въртя и застанах пред него накланяйки глава на една страна като объркано кученце.

Пп:Знам...и аз нямам,но ми се пишеше нещо.Много къс и тъп пост..довечера ще пробвам да го оправя...,но се надявам до тогава да си писал поне 5 реда хД