Коридора към южното крило

Роуд Рейвинг крачеше бавно, но славно сред развалините, които представляваха отдавна неизползваемата част на клиниката, в която бе затворен. Роуд. Мамка му! Това не бе неговото име, но защо трябваше да го използва? Какво толкова можеше да се случи, ако продължаваше да се нарича Лев? Едва ли щяха да го открият. Алина сигурно се бе поболяла от загубата му и цели почти тридесет години по- късно бе загинала в поредния опит за самоубийство. Поне така казваше Мария Нортън, докато обясняваше причините за отделянето му от семейството. Те, не бяха особено правдоподобни, ала само спомена за погалването на ръката й, го караше да настръхне приятно и да се разтопи като шоколад на четиридесет градуса върху ламаринен покрив.
Но същата тази жена днес я нямаше, а няколкото опита за бягство от лечебното заведение завършваха крайно неуспешно. Въпросният неуспех отдаваше на липсата на достатъчно средства и мудността, която предизвикваха лекарствата у него. Всички тези успокоителни действаха толкова противопоказно на здравото му, тренирано за боеве тяло. Като се замислеше, той дори не помнеше как се бе озовал в клиниката. Тогава изникваше пред погледа му онази жена, която му бе дала и нова самоличност. В същото време не вярваше да е болен. Не намираше обичта за болест. Мамка му, какво толкова лошо имаше в това да обожаваш някого?
Явно много лошо.
Седна на перваза на един от прозорците, оставяйки краката си да висят от вътрешната страна. Мръсотията полепна по дрехите му, но в момента му се струваше повече от незначително. Мириса на прах и на старо дразнеше обонянието му и го караше да се замисля над причината за изоставянето на тези коридори. Все пак... не му се струваха кой знае колко опасни или пък нестабилни. Можеше да види разхвърляните по пода стари досиета и медицински картони на пациенти, които сигурно отдавна не са сред живите. Снимки и вещи, явно някога били нечии, а днес просто самотни, изоставени на произвола на времето.<br>

След поредната разправия с персонала бях в много лошо настроение. Треснах вратата на стаята си и се хвърлих върху леглото надувайки музиката в слушалките до максимум. Не исках да виждам никой в близките два часа или щях да извърша някоя глупост. Затворих очи не подозирайки какво ще последва...

Тъмнина, познати звуци , откъсачни реплики и бягство...Всичко това най-сетне се избистри. Виждах мрачен коридор и в далечината се чуваха стъпки. Те приближаваха и не принадлежаха само на един човек. Бяха поне трима. Единият влезе властно в малката тъмна стая , а другите двама подобни на бодигардове вървяха от двете му страни. От позицията на страничен наблюдател станах участник. Седях на единият от двата стола в центъра на помещение заприличало ми на стая за разпит. Между мен и онзи тип ни делеше една маса разстояние.
- Надявам се си размислила. Е? - той се усмихна сякаш беше заложил на печеливш кон и някак бе зловещо. Облеклото му беше последен писък на модата и изграждаше образа на един неприлично богат човек.
- Отговорът е същият - няма да ти го дам - отвърнах троснато и скръстих ръце пред гърди. Онзи нямаше да получи своето. Щеше да съжалява,че се е замесил с мен. Изражението на мъжа стана сериозно . Миг по-късно с бързо движение изкара някакъв кинжал и го заби в масата. Подскочих
- Пропиля последният си шанс , малката - приближи се до мен и присви злобно очи. - Момчета.
След неизказаната заповед те ме заобиколиха и..

Събудих се с вик. Бях ужасена от съня и още повече от мястото където се намирах. Тъмен тунел подобно на онзи , но с окаяно състояние. Още повече до един от прозорците стоеше мъж. Извиках повторно и се заоглеждах за някакъв изход. Осъзнала ,че не знам къде съм и как да се измъкна върнах вниманието си към мъжа. Очите ми вече почнаха да свикват с тъмнината и с радост установих ,че този тук , не е онзи от съня ми. Ако въобще беше сън. Бях сигурна ,че това се е случило , значи беше спомен. Паниката ме завладя. Кой знае какво съм правила и какво се е случило после. притеснявах се ,че отново съм ходила на сън. Ами ако бях извършила някоя глупост?Бях готова да изкрещя отново , но не исках да изплаша непознатия.
- Аз ... извинявай не исках да те изплаша или ..хм.. нещо такова. Просто.. - въздъхнах. - лош сън.